90 години от рождението на 

            ГЕОРГИ  АПОСТОЛОВ МАНОВ 

                            

        1934 - Самоков, 2015 г. - Стара Загора

                        

Журналист и писател, главен редактор на вестник "Средногорски зов", 1979-1984  г.

   ПОКЛОН, УЧИТЕЛЮ! СВЕТЛА ТИ ПАМЕТ!

 

Кастата на зозите

Холандска депутатка: "Тук видях неприлично голям брой млади хора, които карат скъпи коли"

вторник, 04 Октомври 2016 / брой: 224

автор:Славчо Кънчев

видимост 1599

Понеже не искала да ходи гола, нулата се облякла със суетност.
Виктор Юго (1802-1885 г.) - френски писател

Потърсим ли в речника за чужди думи в българския език, може да нау­чим, че "зоза" произлиза от френската дума "zazou" и означава "момиче или млада жена, която не е заета с обществено-полезен труд, облича се ексцентрично и се грижи изключително за външността и удоволствията си".
Сладкарница "България", разположена в едноименния хотел на днеш­ния булевард "Царя" в столицата, по диагонала срещу Националната художествена галерия, останала непокътната по време на ожесточени­те бомбардировки на София от съюзническата авиация по време на Втората световна война, имала и невероятния късмет детонациите при взривяването на мавзолея на Георги Димитров да не изпочупят витрините й; става от началото на 20-те години на миналия век люби­мо място за рандевута на софийските зози. Тук те си разказват горе­щите клюки коя от тях се е сдобила с още по-галантен любовник, тук си разменят информация за предстоящи журове, пак тук се сдобиват с пресни новини за новопристигнали в българската столица шармантни чужденци, вакантни откъм партньорки и затова

подходящи за попадане в капана

Отново там са неофициалните, но всекидневни дефилета на авангард­ните, но крещящи тоалети, прически, макиажи - с устни, които владе­ят изкуството на усмивките и обещанията, със загатнат пикантен вкус.
Зозите - неотменна част от българския хайлайф преди установяването на отечественофронтовската власт. Черните мамби, ухапали смърто­носно еснафското спокойствие на дузини благоверни, но - уви! - скуч­ни в своята баналност столични съпруги. Фаталните минни полета, взривили не един или два уж непоклатими брака, обаче оказали се не­застраховани срещу премрежените влажни погледи, по-дълбоки от Марианската падина, а и тези - ах, спиращи дъха съблазнителни из­вивки на зозините тела под атрактивните тоалети, загатващи, подсказ­ващи неземни наслади и копнеещи да бъдат свалени. О, не - разкъса­ни! В зози-летописа са и имената на получилите къса клечка от съдба­та и пострадали от витриоленото (бояджийска сярна киселина) отмъ­щение на измамени омъжени съпернички, също и кървави истории за безславна кончина не на бойното поле на изоставени любовници под пагон, с пронизани в преносния и прекия смисъл от собствените им пистолети сърца...
Както се оказва, след идването на отечественофронтовската власт зо­зите нито горят от желание да заминат заедно с българската армия ка­то доброволки-санитарки в Отечествената война, нито се омайват по новата мода на дочените куртки и панталони, за да запеят "Елате хи­ляди младежи, на родната страна надежда!" по бригадирските обекти с кирка или лопата в ръка. Постепенно обществено-политическата действителност в социалистическа България ги делегира по перифе­рията на всекидневието, но без да доведе до пълното и окончателно изчезване на този социален вид. Отдавна и най-младите зози бяха се превърнали в достопочтени побелели матрони, когато върху календа­ра дойде годината 1989-а. И "демокрацията" изсипа благодатта си върху земята българска. Престана да бъде в сила и категоризирането на доходите на "трудови" и "нетрудови". Както се оказа по-късно, именно това клонира новия, "постсоциалистически" или още "постто­талитарен" вид зози.
Да, безспорно съвременните зози са

нов, напълно еволюирал вид

спрямо своите предшественички отпреди 1944 г., като отразяват една нова философия към заобикалящата ги действителност. Те не са вече онези емоционални наследнички на Татяна от "Евгений Онегин" или на мадам Бовари. И в никакъв случай Ана Каренина ... За тях демоди­раният дух на романтизма е затворен в бутилката, а самата тя, запеча­тана заедно с лошия дух в себе си, е захвърлена на бунището на исто­рията. Вече не романтичното прекарване на времето с поредния про­боден от стрелите на Амура поклонник е смисълът на живота на зози­те. И не издекламираните тенцони (жанр на рицарската лирика във Франция, появил се през ХІ в. и просъществувал близо две столетия, представляващ обикновено спор в стихотворна форма или разговор с любима жена) са мерило за дълбочината на страстите, на които зозите са обект. В новопроизведената поведенческа конструкция реотанът на романтиката е изхвърлен като излишна, ненужна вехтория. Никоя зоза вече не копнее за любовни излияния от своя поклонник в стихотворна форма, не очаква среднощни серенади под прозорците си. Вместо да мечтае да потъне в обожаващите я очи, тя предпочита съвсем осезае­мо да потъне в пневматичната седалка на мощния звяр, наричан още и "джип", подарен й от... Не е от голямо значение кой е дарителят, по-важно е естеството на подаръка. Пък и ако за всички поколения от зо­зи в досоциалистическа България подаръците от обожателите им са били важни заради своето предимно символно значение на привърза­ност, любов, обожание, то за новопоявилите се зози подаръците се оценяват единствено по скалата на тяхната материална страна.
Появата на новата генерация зози е и обусловена, и сама способства за окончателното затвърждаване на онази промяна след победата на консумативната революция, която окончателно приключва с измене­нието в социалната роля на жената: някога тя е била роб и принадле­жала на мъжа теоретично и практически, и дори се явявала произво­дител на стоките, които той консумирал, а постепенно после се прев­ръща в

церемониален потребител на стоките,

произвеждани от него.
В своята книга "Теория на ленивата класа", издадена през 1899 г., аме­риканският икономист Торстен Веблен (1857-1929 г.) въвежда понятия­та "очебиеща леност" и "очебиещо потребление", когато из­вършва своя анализ на класата на богатите в Съединените щати. Ос­вобождаването от тежък труд и показното харчене според Т. Веблен били най-често развяваните символи на превъзходството на богатите: "Единственото практично средство за изразяване на паричните въз­можности е непрестанното демонстриране на възможността да се хар­чи". Е, финансовите донори на настоящите зози, както и те самите, несъмнено са твърде далеко от възгледите на Веблен за "очебийното потребление": нещо безсъдържателно, в услуга на детинско големее­не.
Зозите на България през ХХІ век, както и техните предшественички от началото на миналия век, отново не се занимават с обществено-по­лезен труд. Не биха могли да бъдат срещнати в някой научен институт или висше учебно заведение като техен кадър, в производствено предп­риятие, в редакция на средство за масова информация или зад някое служебно бюро в държавно учреждение. Понеже нито една от тези професии, както и която и да е друга, не е жизненото поприще на зозата. С изключение на една. Нейната специалност изисква наличие на специфична психологическа нагласа - за неутолимо консуматорст­во. Колкото повече - толкова по-добре.
Всъщност в тази атмосфера на конкуренция между нивата на потреб­ление като мерило на социалната значимост на индивида, върху зози­те е джиросано задължението да бъдат съавтори в доказателствената му част. Марковата бижутерия, марковите облекла, марковата парфю­мерия, марковите аксесоари, марковите коли, марковите биохрани, марковите питиета и тютюневи изделия; реномираните дестинации на воаяжите, реномираните хотели за отсядане, реномираните породи домашни любимци, реномираните спа центрове, реномираните маса­жисти, реномираните коафьори и - на ухо! - реномираните наркоти­ци... Все още само не е записано в аналите на зози хронологията име­то на първата зоза, осъществила частен - но реномиран! - космически полет. Сигурно за това са виновни дарителите... Зозите - нагледните лекторки на новокласическото социално уравнение "реализация=кон­сумация".

На фона на големия брой българи, живеещи сега в мизерия

този стереотип на поведение е директно поставен върху теорията на Хърбърт Спенсър за социалдарвинизма. Бедните и обречените според него са слабаците. Именно Хърбърт Спенсър, а не Чарлз Дарвин, е то­зи, който дава на света безсмъртната фраза "естествен подбор". В този смисъл той по-нататък настоява, че нищо не бива да спира или да зат­руднява този процес: "Отчасти чрез отстраняването на тези с най-нис­ко развитие и отчасти, поставяйки останалите под непрекъснатата дисциплина на опита, природата осигурява растежа на расата, която трябва едновременно и да разбира условията за съществуването, и да бъде способна да реагира в съответствие с тях. Не е възможно в как­вато и да е степен да бъде избегната тази дисциплина". Като краен публичен израз на социалдарвинизма е изказването на члена на Ико­номическия мозъчен тръст на Републиканската партия, учения Томас Никсън Карвър от Харвард, през 1936 г., че е необходимо да бъдат стерилизирани всички бедняци в САЩ, така че да не могат да се раз­множават и да продължават рода си. За "бедняк" Т. Карвър определял всеки с годишни доходи под 1800 щ. долара, а тази категория тогава обхващала около половината от семействата в страната.
Когато се разглежда "очебиещото потребление", е очевидно, че то произлиза и психологически - а и в строго икономически аспект - обикновено от "рационализирани" технологии за натрупване на богатс­тва. Технологии, чийто неотменен компонент в българските ус­ловия - и не единствено в тях, - са корупционните практики.
Липсата на организирана съпротива у българския суверен, както и от­съствието на активни негови действия за противопоставяне на влия­нието на "сребърните аргументи", тоест подкупите, както древните римляни са ги наричали, чрез съответен натиск спрямо трите власто­ви сфери, е всъщност необходимата зелена светлина за наличие на яв­ление, за което една холандска депутатка, посетила България, даде оценка, изразена само в две изречения: "Тук видях неприлично голям брой млади хора, които карат скъпи коли", и второто, несъмнено пред­хождащо, в качеството си на генерираща причина: "Оставам с впечат­лението, че българските управници нямат капацитет да ръководят държавата".

ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН Е УДОСТОЕН ( посмъртно) СЪС ЗАСЛУЖЕНОТО ПРИЗНАНИЕ "ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА ТЕТЕВЕН"

  ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН - 1923-2010 г.

Големият историк, турист, поет, писател и общественик е удостоен (посмъртно) за почетен гражданин на град Тетевен.

Това става по инициатива на Туристическото сдружение в града "ЦАРИЧИНА"

с ръководител Пепа Кунинчанска.

ПРЕЗ БУРИТЕ СЕ

СТИГА ДО ВЪРХА

ХРИСТО КОСТОВ

СПАСУНИН

1923-2010 г.

Природата щедро го е надарила, но животът не е щедър с него. Може би именно заради

разкошните си дарби и коравият, непреклонен

характер, жестоко пати и страда, а с него

и семейството му Но всякога отстоява

непреклонно себе си!

Роден на 10

април 1923 година и израсъл в Самоков от

малък тръгва по пътеките на величествената

Рила. Потомък на стар самоковски род, с

дълбока диря в обществения живот и

развитието на града. Един невероятен

човек и българин - патриот, планинар,

самороден поет и историк, обаятелен

лектор и пламенен рецитатор. Турист,

скиор, планински спасител и водач, бродил

навсякъде из българските планини. Автор

на легендарната туристическа песен

"Мальовица", която написва едва

18-годишен по време на поход до едноименната

хижа.

След участието

си във Втората световна война се оженва

за тетевенката Виолета Пилкова, с която

имат любов още от самоковската гимназия.

Баща му, героят от Балканската война,

строителният предприемач Коста Спасунин,

е хвърлен от Черната скала през септември

1944 г.

През 1948 г. с

2-годишна дъщеричка са изселени в Тетевен,

там на следващата година се ражда синът

им. За активната си дейност като българин

и националист е изключван от гимназията,

арестуван и преди 9 септември. А след

това пак многократно е затварян и гонен.

През 1951-52 г. 16 месеца е лагерист в Белене.

Товарач

и общ работник, все е на тежка и съсиспваща

работа, но духовността и българщината

просто кипят в него и търсят проявление.

Затова и въпреки мъчнотиите, напук на

несгодите е най-активен обществен деятел

- в читалището и навсякъде в Тетевен,

изявен, планински спасител и турист с

изключителни заслуги за развитието и

масовизирането на туризма в района и

навсякъде в България, за изграждането

на материалната база. Основател (през

1985 г.) и

водач на ежегодния Национален туристически

поход "По стъпките на Хвърковатата

чета на Георги Бенковски от Оборище до

Костина - 21-25 май."

Неговият

университет е животът му - бурен и

пълноводен, с неистова жажда за знания,

честност и справедливост. И с една

невероятна любов за България.

Автор е на

много стихове, поеми, легенди, статии и

различни публикации на исторически,

туристически и актуални теми, често

публикува в печата, има много излъчвания

по телевизии и радиа. Издал е книгите

"Балканът разказва" и “За теб,

Родино!" На 19 години на хижата написва

легендарната туристическа песен

„Мальовица“.

НАЧАЛОТО

Краят на май

1986 година.Снажният, беловлас водач на

Националния туристически поход "По

стъпките на Хвърковатата чета на Георги

Бенковски от Оборище до Костина"

властно и магнетично привличащо се е

извисил над колоната туристи. А около

него се бутаме и препъваме по горските

пътеки, за да бъдем по-близо и да слушаме

жадно, да попиваме опиянени огненото

му слово. Само минути общуване ми бяха

предостатъчни, за да констатирам, че

пред себе си имам наистина една уникална

личност, че легендите, които бях слушал

за него, са само несръчни опити (навярно

такъв ще е и този) да се опище възторгът,

прехласването, удивлението и много,

много още думи все в тази градация за

един невероятен човек.

ТУК Е ОТСЯДАЛ АПОСТОЛЪТ

И отново съм

при бай Христо и кака Виолета в уютния

им, скромен и така достолепен старинен

дом в центъра на Тетевен. Където е отсядал

и Апостолът Васил Левски при първото

си посещение в града по "търговски"

дела през 1869 г. Когато бил и личен гост

и водил хорото на сватбата на дядо им

Петър Милчев и баба им Иванка.

Къща - препълнена

със светини! Огромно количество книги,

снимки, исторически документи, вещи,

ордени и медали, ръкописи и какви ли не

още старини и уникати, при докосването

до които, благоговейно те побиват тръпки.

Но все пак най-важното си остават двамата

приятели отколешни тука. За които искам

да разкажа и за да го почувствате наистина

- ще предам записаните думи на бай Христо

най-добросъвестно.

"АЗ, ВСЕ ПРАВДАТА ДИРЕХ..."

- Аз съм роден

на 10 април 1923 година, третото от четирите

деца в семейството ни - две сестри преди

мене, после и един брат. Бях отличен

ученик и запален спортист, на морския

лагер "Чайка" във Варна през 1938 г.

обрах първите места във всички състезания

- виж грамотите. Учех се прекрасно, но

бях буен, невъздържан, все с намалено

поведение. И когато се роди престолонаследникът

Симеон през 1937 г. на всички им повишиха

оценките. А аз и без това си имах все

шестици, та помолих директора да ми

повиши поведението, да зарадвам мама…

В V-ти клас ме

изключиха от Самоковската гимназия за

членуване в забранена организация -

Съюза на българските национални легиони.

Учих в Дупница, в Горна Джумая, върнах

се в Самоков и криво-ляво завърших. През

ваканциите с брат ми все по строежите

на баща ни работехме. Хората го одумваха,

че има пари цялата гимназия да храни,

пък пратил децата си да носят вар и тухли

с чираците.

Баща ми се бе

издигнал сам, благодарение на труд,

постоянство, е - и дарби, естествено.

Иначе беше с основно образование. Гледаше

си работата и от политика не се

интересуваше, за разлика от мене. Но

много му завиждаха мързеливците и

некадърниците, и като заможен и влиятелен

човек след преврата на 9-ти септември

му се вгледаха завистниците и …

А аз все правдата

дирех, та и досега… На баща ми работниците

при строежа на шосето на Витиня съм

подкокоросвал да искат по-високи надници,

че тате много печели. Като ученик

математиката хич не ми вървеше, но една

учителка, и тя запален националист и

планинар като мене, ми пишеше ей така

шестици. Казах и пред класа, че не е така

справедливо, по симпатии.

В заключителната

фаза на Втората световна война (каква

ти "отечествена"?!) повечето момчета

тръгнахме с вярата, че воюваме за Родината

и ще запазим нейната територия. Наивници!!!

Над 30 000 жертви пак напразно - отнеха ни

пак земи…

ТОВА МИ Е СКЪПО

В Тететен станах един от основателите на Планинската

спасителна служба. Чешми, паметници,

мостове, благоустрояване и работа

всякаква - направихме нашите хижи и

заслони достойни за планината. Особено

свиден ми е паметникът на загиналия над

Тетевен Ботев четник Сава Младенов.

Съградихме го през 1981 г. за около 30 000

лв., вместо за 150 000 - с доброволния труд

на нашите студенти от Москва, на туристи

и граждани - невиждан ентусиазъм беше.

Няма да забравя

едно ходене до хижите "Бенковски"

и "Вежен" по случай 3 март 1954 г.

Страшен сняг беше, не стигнахме хижата

и спахме на едни кошари, а на хижа

"Бенковски" групата се отказа. Ние

с Виолета обаче продължихме. Терена го

знаеш, лавиноопасно, по билото ураган

- как сме стигнали не знаем и днес. А като

наближихме "Вежен" хижарят се чудил

- люде ли оратат, зверове ли идат… Три

месеца никой не бе стъпвал тука. Та едно

и две ли са такива истории, безброй може

да се разказва. Но да се ходи вече не

може….

Ето ти тука

едно много скъпо нещо за мене (луксозен

бележник, изписан с мастило с бисерния

му почерк). Тук захванах да пиша

от първите гимназиални класове - стихове,

размисли, бележки, есета. Тук са и

най-скъпите ми неща, посветени на Виолета,

ето го и оригиналът на "Мальовица".

Повече от 40 години тефтерчето е стояло

в архивите на Държавна сигурност.

Благодаря на другарите от милицията -

добре са го пазили, добри момчета излязоха

и ми го върнаха след промените.

БОЛНАТА МИ ТЕМА

Историята -

любов от младини. Както с Виолета. Страшно

много четях, ровех се по библиотеки и

архиви, посещавах всякакви лекции и

форуми. Другото - то си е от Бога дарба

- да разказваш, да увличаш и убеждаваш.

По цяла България съм изнасял беседи.

Слабост са ми Възраждането и Априлското

въстание, личността на невероятния

Георги Бенковски - много съм говорил и

писал по тези теми. По щекотливия и днес

проблем с българските турци, на много

места са ме предупреждавали да внимавам,

че има от тях в залата. Честно и откровено

съм заявявал всякога, че аз историята

няма да променям, ще говоря истината и

само истината. С уважение към всички

хора, а който не иска - да не слуша. И

наред с героизма, трагизма, кървавите

и жестоки престъпления, разказвах и как

най-верният каикчия на Баба Тонка е бил

турчинът Осман! Как, когато предателят

на Оборище Ненко Балдьовеца се хвалел

в едно кафене в Одрин, че той бил свършил

работата, един турчин не изтраял и го

заклал с думите, че заради такава гадина

се е проляла толкова невинна кръв…

Хората винаги ме приемаха, разбираха и

благодаряха за истината. Затова за

преиначаването на историята и истината,

за новото турцизиране днес съм особено

тревожен и гневен. Тетевенските

българомохамедани не знаят и думица

турски, а така ги лъжат, обработват и

мамят, за да ги направят турци, да гласуват

за ДПС, така се демагогства с тях, че…

Но това е една много обширна и болна не

само за мене тема…

КАКВО МИ ОСТАВА

Въпреки всичко

- вярвам в бъдещето на България!!!Да,

вярвам, че тя ще възкръсне в единните

си граници с духовното възраждане на

българите! Зная, че това ще стане. Защото

познавам добре историята, преценявам

трезво и критично настоящето и се мъча

да надникна в бъдещето. Както съм правил

успешно не един път.

Затова зная:

БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРЕБЪДЕ!!!

Дойчо ИВАНОВ

Тел. 088/ 635 35 19; Електронна поща: doicho54@abv.bg;

Фейсбук – Дойчо Иванов

Разказът на Бай Христо записах през май 2006 г. в дома им в Тетевен с участието и на съпругата му Виолета

Рецитира на паметника на Георги Бенковски на лобното му място на Костина

В село Петрич, 1986 г.,  на похода "Оборище - Костина" с тетевенските туристки 

Боряна Станева и Пепа Кунинчанска

Водач на юбилейния поход Копривщица Оборище 1976 г.

Пламенно рецитира поемата си "Балканът разказва" на похода "Оборище -  Костина"

 

ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД 9.IX.

За т. н. "народен съд" в Пирдоп

СЪСТАВ НА „НАРОДНИЯ СЪД“ В ПИРДОП

Председател: Петър Петков Царев (кой знае защо от с. Мечка, днес Оборище, Панагюрско). Членове: Никола Ефтимов; Димитър (Дидо) Кривиралчев, от Копривщица; Атанас Данкин, Мария Николова, от с. Лъжене.

Обвинители: Георги Лозанов и Никола Койнов

За никой от съдебния състав и обвинителите няма сведения

да е имал юридическо образование.

УТОЧНЕНИЕ КЪМ ПРИСЪДАТА

на ''народния" съд в Пирдоп

Този документ-копие-факсимиле по всяка вероятност е само една страница от цялостния протокол /горе вдясно се чете стр. 37 и 38/. Защото тук се споменава за 54 подсъдими. А на страницата изброяваме 36 имена на осъдени.

Освен това тук липсват и имената на избитите от с. Лъжене без присъда, непосредствено след девети септември. /По устно твърдение (в мое присъствие) на партизанина, ген. Георги Минев-Чапай/

В това копие от протокола, с което разполагаме, липсват и имената на осъдените на смърт лъженчани от "народния съд" в Пирдоп, и разстреляни на 22 март 1945 г. (Има го само името на  кмета Васил Димитров.) И заровени с останалите по присъдите на пирдопския "народен"съд в гробищата под селото:

- Пео Лещаров - сочен за предател на партизанина Никола Цончев /Коцето/ ;

- Иван Драгнев - кмет преди девети септември;

- Георги Дойчев;

- Христо Липчев.

(Другите осъдени на смърт и екзекутирани от Лъжене)

Според д-р Иван Иванов:

    "Най-много от всички селища в Пирдопска околия са пак лъженците, призовани да отговарят пред заседавалия в началото на 1945 г. Народен съд Пирдоп /Значи лъженци са дали не само най-много партизани. Но и най-много “фашисти и предатели”... А от Душанци - нито един съден... Само интернирани и пращани по лагери.../. За участие в прояви против партизаните и в подкрепа на "монархо-фашистката" власт от Лъжене са осъдени, неизвестно колко още, някои от които задочно.

Осъдени още от Лъжене и на какво?...

- Ангел Димитров Ангелов;

- Георги Христов Липчев;

- Георги Христов Марков;

- Иван Петров Менгов;

- Дело Николов Лебоков.

Освен това като свидетели от призованите общо 107 души от Лъжене, пред съда се явяват 32 лица. Пак най-много от от призованите общо от селищата в Пирдопска околия.”

Прави впечатление несъвпадането на имена в книгите на Никола Плъков и д-р Иван /само името на кмета Васил Димитров Вутов се повтаря/. Освен това да се установи, ако е възможно, кои са разстреляните и кои задочно осъдени...

Д-р Иван Иванов пише в кигата си по историята на с Антон, че за застреляни и заровени някъде над селото. Но по всяка вероятност и те избити и затрупани в старите турски гробища. Под селото, северно до днешната жп линия, посока Копривщица.