Блог на Дойчо Иванов: ТИХИЯ ДВОР, ПОЕТИЧНИЯТ ПРИСТАН, МАРГАРИТА ПЕТКОВА

Тихият двор, поетичният пристан

Коментарът на Маргарита Петкова специално за BIG5.BG

Има и такива събития. Посред бясната надпревара с времето, смъртта и безхаберието, насред битката за хляба, за място под слънцето, за елате ме вижте, сред трагедиите и тъгите на България, в Копривщица всяка година се възражда светлата вяра, че не всичко е загубено. Няма да правя литературен анализ на творчеството на Димчо Дебелянов и неговото място в историята на България. Който иска, го е запомнил от училище, който го е приел в сърцето си, знае защо го е скътал там. Важното е, че Димчовите поетични празници от година на година – а годините не са малко – събират все по-голям брой неорганизирани от кръжци и институции поети, хора, изкушени от изящното слово и любители на поезията.

Колкото и невероятно да звучи, тихият двор на Димчовата къща се изпълва с народ. Промъкват се писания, дето нямало белоцветни вишни, дето кощунствено се правели снимки до паметника на чакащата своя син майка, дето наградата на името на поета не се давала на най-достойния. Това си е повече от нормално. Особено по нашите ширини и според дължината на сянката, хвърляна от дребния ръст на завистта. Щом има награда, недоволните са в пъти повече от радващите се. А тази награда е една от най-високите. Тя не се измерва с пари в пликче, за разлика от други, добре подплатени отличия. За нея няма абонирани по списък напред в годините. Няма добре платено жури, така че поплаците за корумпираност на членовете му са поставени в несъстоятелност по презумпция.

Реално погледнато, трудно съизмерими сме всички с Димчо Дебелянов. Толкова чист, толкова светъл, тръгнал на война доброволно, покосен от вражия куршум в атака, защото е отстъпил правото си на отпуск на свой войник, който имал по-голяма нужда да види семейството си… Съдба. Съдба, която поетът сам е написал – „Ако загина на война, жал никого не ще попари, загубих майка, а жена не найдох, нямам и другари”… И загинал Димчо, със смъртта на храбрите загинал, за да си остане подпоручик в батальона на безсмъртните. Но това са вече клишета, а аз не искам точно Дебелянов да вкарвам в тях. Можел е да си седи далеч от фронта. Можел е да си вземе полагаемия отпуск. И щеше да остане жив. Да, ама не е можал. Не е пожелал.

Светъл поет и светъл човек е бил Димчо. Скромен, неламтящ за слава, прави антология на българската поезия заедно с Димитър Подвързачов, а не слага в нея свои стихотворения. Не за да го потупат по рамото, а защото така е смятал за редно. Някой да ми посочи кой от сегашните, биещи се в гърдите стихописци, има такъв морал? Оптимистично – вероятно ги има. Но от опита, който имам, колкото по-стихописец си, толкова повече драпаш за признание. Голямо признание, награда, лауреатство! И не го пиша това, защото съм удостоена отдавна с тази чест, защото съм единствената (засега) жена, носител на тази мъжка награда, вярвайте ми – тя много повече тежи, отколкото радва.

Защото цял живот трябва да доказваш, че имаш право да се докосваш до крайчеца на изкаляния шинел на подпоручика с генералски еполети в българската поезия. Само до крайчеца! По-нагоре никой здравомислещ не смее и да си помисли. Казах – всяка награда е спорна. Към всяка награда има въжделения и щения. Щенията са повече, но това си е по трафарет, няма да се отървем от манталитета си. Другото е важно – от всички краища на България Копривщица днес събира братството на поетите.

Утре ще е тържествената вечер, тази година е нулева за връчване на наградата, но пак ще звучат нетленните строфи на Дебелянов, пак ще четем свои стихове, с които да докажем, че традицията е жива, че поезията е жива, пак ще се наричаме „брате во Димчо” и ще сме „Димчови поети”, ако това да предизвиква у някои поплаци и воища, че е кощунствено, а то е просто, защото не са това в братство, пак ще звънят китарите и, допрели рамене, ще удържаме непоносимата тежина на черната песен, изпята от най-светлия син на живота, пак Копривщица ще бъде центъра на поетичната вселена на България. Защото през всичките тези години, през всичките пропасти на българската култура, Копривщица успява да прехвърля мост над бездуховността и да подарява истински празник на всички, препълнили тихия двор, жадни за глътка чист въздух, за капка вяра в чистия морал, за необходимост да сведат глава пред българския дух.

Копривщица успява да поддържа вечния огън на нетленните ценности. В прав текст го казвам, без метафори. И се качвам в колата, защото тихия двор е поетичният пристан, в който братята по перо ще ти помогнат да закърпиш платната, прокъсани от ветровете на промените, да запушиш пробойните от ежедневните битки за хляб и достойнство, да потегнеш амунициите и да се заредиш с муниции за нови битки. Не за себе си, а в името на българския дух. Тихият двор, който оглася България с мълчаливия вик, че словото е живо и ръкописите не горят!