ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН Е УДОСТОЕН ( посмъртно) СЪС ЗАСЛУЖЕНОТО ПРИЗНАНИЕ "ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА ТЕТЕВЕН"

  ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН - 1923-2010 г.

Големият историк, турист, поет, писател и общественик е удостоен (посмъртно) за почетен гражданин на град Тетевен.

Това става по инициатива на Туристическото сдружение в града "ЦАРИЧИНА"

с ръководител Пепа Кунинчанска.

ПРЕЗ БУРИТЕ СЕ

СТИГА ДО ВЪРХА

ХРИСТО КОСТОВ

СПАСУНИН

1923-2010 г.

Природата щедро го е надарила, но животът не е щедър с него. Може би именно заради

разкошните си дарби и коравият, непреклонен

характер, жестоко пати и страда, а с него

и семейството му Но всякога отстоява

непреклонно себе си!

Роден на 10

април 1923 година и израсъл в Самоков от

малък тръгва по пътеките на величествената

Рила. Потомък на стар самоковски род, с

дълбока диря в обществения живот и

развитието на града. Един невероятен

човек и българин - патриот, планинар,

самороден поет и историк, обаятелен

лектор и пламенен рецитатор. Турист,

скиор, планински спасител и водач, бродил

навсякъде из българските планини. Автор

на легендарната туристическа песен

"Мальовица", която написва едва

18-годишен по време на поход до едноименната

хижа.

След участието

си във Втората световна война се оженва

за тетевенката Виолета Пилкова, с която

имат любов още от самоковската гимназия.

Баща му, героят от Балканската война,

строителният предприемач Коста Спасунин,

е хвърлен от Черната скала през септември

1944 г.

През 1948 г. с

2-годишна дъщеричка са изселени в Тетевен,

там на следващата година се ражда синът

им. За активната си дейност като българин

и националист е изключван от гимназията,

арестуван и преди 9 септември. А след

това пак многократно е затварян и гонен.

През 1951-52 г. 16 месеца е лагерист в Белене.

Товарач

и общ работник, все е на тежка и съсиспваща

работа, но духовността и българщината

просто кипят в него и търсят проявление.

Затова и въпреки мъчнотиите, напук на

несгодите е най-активен обществен деятел

- в читалището и навсякъде в Тетевен,

изявен, планински спасител и турист с

изключителни заслуги за развитието и

масовизирането на туризма в района и

навсякъде в България, за изграждането

на материалната база. Основател (през

1985 г.) и

водач на ежегодния Национален туристически

поход "По стъпките на Хвърковатата

чета на Георги Бенковски от Оборище до

Костина - 21-25 май."

Неговият

университет е животът му - бурен и

пълноводен, с неистова жажда за знания,

честност и справедливост. И с една

невероятна любов за България.

Автор е на

много стихове, поеми, легенди, статии и

различни публикации на исторически,

туристически и актуални теми, често

публикува в печата, има много излъчвания

по телевизии и радиа. Издал е книгите

"Балканът разказва" и “За теб,

Родино!" На 19 години на хижата написва

легендарната туристическа песен

„Мальовица“.

НАЧАЛОТО

Краят на май

1986 година.Снажният, беловлас водач на

Националния туристически поход "По

стъпките на Хвърковатата чета на Георги

Бенковски от Оборище до Костина"

властно и магнетично привличащо се е

извисил над колоната туристи. А около

него се бутаме и препъваме по горските

пътеки, за да бъдем по-близо и да слушаме

жадно, да попиваме опиянени огненото

му слово. Само минути общуване ми бяха

предостатъчни, за да констатирам, че

пред себе си имам наистина една уникална

личност, че легендите, които бях слушал

за него, са само несръчни опити (навярно

такъв ще е и този) да се опище възторгът,

прехласването, удивлението и много,

много още думи все в тази градация за

един невероятен човек.

ТУК Е ОТСЯДАЛ АПОСТОЛЪТ

И отново съм

при бай Христо и кака Виолета в уютния

им, скромен и така достолепен старинен

дом в центъра на Тетевен. Където е отсядал

и Апостолът Васил Левски при първото

си посещение в града по "търговски"

дела през 1869 г. Когато бил и личен гост

и водил хорото на сватбата на дядо им

Петър Милчев и баба им Иванка.

Къща - препълнена

със светини! Огромно количество книги,

снимки, исторически документи, вещи,

ордени и медали, ръкописи и какви ли не

още старини и уникати, при докосването

до които, благоговейно те побиват тръпки.

Но все пак най-важното си остават двамата

приятели отколешни тука. За които искам

да разкажа и за да го почувствате наистина

- ще предам записаните думи на бай Христо

най-добросъвестно.

"АЗ, ВСЕ ПРАВДАТА ДИРЕХ..."

- Аз съм роден

на 10 април 1923 година, третото от четирите

деца в семейството ни - две сестри преди

мене, после и един брат. Бях отличен

ученик и запален спортист, на морския

лагер "Чайка" във Варна през 1938 г.

обрах първите места във всички състезания

- виж грамотите. Учех се прекрасно, но

бях буен, невъздържан, все с намалено

поведение. И когато се роди престолонаследникът

Симеон през 1937 г. на всички им повишиха

оценките. А аз и без това си имах все

шестици, та помолих директора да ми

повиши поведението, да зарадвам мама…

В V-ти клас ме

изключиха от Самоковската гимназия за

членуване в забранена организация -

Съюза на българските национални легиони.

Учих в Дупница, в Горна Джумая, върнах

се в Самоков и криво-ляво завърших. През

ваканциите с брат ми все по строежите

на баща ни работехме. Хората го одумваха,

че има пари цялата гимназия да храни,

пък пратил децата си да носят вар и тухли

с чираците.

Баща ми се бе

издигнал сам, благодарение на труд,

постоянство, е - и дарби, естествено.

Иначе беше с основно образование. Гледаше

си работата и от политика не се

интересуваше, за разлика от мене. Но

много му завиждаха мързеливците и

некадърниците, и като заможен и влиятелен

човек след преврата на 9-ти септември

му се вгледаха завистниците и …

А аз все правдата

дирех, та и досега… На баща ми работниците

при строежа на шосето на Витиня съм

подкокоросвал да искат по-високи надници,

че тате много печели. Като ученик

математиката хич не ми вървеше, но една

учителка, и тя запален националист и

планинар като мене, ми пишеше ей така

шестици. Казах и пред класа, че не е така

справедливо, по симпатии.

В заключителната

фаза на Втората световна война (каква

ти "отечествена"?!) повечето момчета

тръгнахме с вярата, че воюваме за Родината

и ще запазим нейната територия. Наивници!!!

Над 30 000 жертви пак напразно - отнеха ни

пак земи…

ТОВА МИ Е СКЪПО

В Тететен станах един от основателите на Планинската

спасителна служба. Чешми, паметници,

мостове, благоустрояване и работа

всякаква - направихме нашите хижи и

заслони достойни за планината. Особено

свиден ми е паметникът на загиналия над

Тетевен Ботев четник Сава Младенов.

Съградихме го през 1981 г. за около 30 000

лв., вместо за 150 000 - с доброволния труд

на нашите студенти от Москва, на туристи

и граждани - невиждан ентусиазъм беше.

Няма да забравя

едно ходене до хижите "Бенковски"

и "Вежен" по случай 3 март 1954 г.

Страшен сняг беше, не стигнахме хижата

и спахме на едни кошари, а на хижа

"Бенковски" групата се отказа. Ние

с Виолета обаче продължихме. Терена го

знаеш, лавиноопасно, по билото ураган

- как сме стигнали не знаем и днес. А като

наближихме "Вежен" хижарят се чудил

- люде ли оратат, зверове ли идат… Три

месеца никой не бе стъпвал тука. Та едно

и две ли са такива истории, безброй може

да се разказва. Но да се ходи вече не

може….

Ето ти тука

едно много скъпо нещо за мене (луксозен

бележник, изписан с мастило с бисерния

му почерк). Тук захванах да пиша

от първите гимназиални класове - стихове,

размисли, бележки, есета. Тук са и

най-скъпите ми неща, посветени на Виолета,

ето го и оригиналът на "Мальовица".

Повече от 40 години тефтерчето е стояло

в архивите на Държавна сигурност.

Благодаря на другарите от милицията -

добре са го пазили, добри момчета излязоха

и ми го върнаха след промените.

БОЛНАТА МИ ТЕМА

Историята -

любов от младини. Както с Виолета. Страшно

много четях, ровех се по библиотеки и

архиви, посещавах всякакви лекции и

форуми. Другото - то си е от Бога дарба

- да разказваш, да увличаш и убеждаваш.

По цяла България съм изнасял беседи.

Слабост са ми Възраждането и Априлското

въстание, личността на невероятния

Георги Бенковски - много съм говорил и

писал по тези теми. По щекотливия и днес

проблем с българските турци, на много

места са ме предупреждавали да внимавам,

че има от тях в залата. Честно и откровено

съм заявявал всякога, че аз историята

няма да променям, ще говоря истината и

само истината. С уважение към всички

хора, а който не иска - да не слуша. И

наред с героизма, трагизма, кървавите

и жестоки престъпления, разказвах и как

най-верният каикчия на Баба Тонка е бил

турчинът Осман! Как, когато предателят

на Оборище Ненко Балдьовеца се хвалел

в едно кафене в Одрин, че той бил свършил

работата, един турчин не изтраял и го

заклал с думите, че заради такава гадина

се е проляла толкова невинна кръв…

Хората винаги ме приемаха, разбираха и

благодаряха за истината. Затова за

преиначаването на историята и истината,

за новото турцизиране днес съм особено

тревожен и гневен. Тетевенските

българомохамедани не знаят и думица

турски, а така ги лъжат, обработват и

мамят, за да ги направят турци, да гласуват

за ДПС, така се демагогства с тях, че…

Но това е една много обширна и болна не

само за мене тема…

КАКВО МИ ОСТАВА

Въпреки всичко

- вярвам в бъдещето на България!!!Да,

вярвам, че тя ще възкръсне в единните

си граници с духовното възраждане на

българите! Зная, че това ще стане. Защото

познавам добре историята, преценявам

трезво и критично настоящето и се мъча

да надникна в бъдещето. Както съм правил

успешно не един път.

Затова зная:

БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРЕБЪДЕ!!!

Дойчо ИВАНОВ

Тел. 088/ 635 35 19; Електронна поща: doicho54@abv.bg;

Фейсбук – Дойчо Иванов

Разказът на Бай Христо записах през май 2006 г. в дома им в Тетевен с участието и на съпругата му Виолета

Рецитира на паметника на Георги Бенковски на лобното му място на Костина

В село Петрич, 1986 г.,  на похода "Оборище - Костина" с тетевенските туристки 

Боряна Станева и Пепа Кунинчанска

Водач на юбилейния поход Копривщица Оборище 1976 г.

Пламенно рецитира поемата си "Балканът разказва" на похода "Оборище -  Костина"

 

ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД 9.IX.

За т. н. "народен съд" в Пирдоп

СЪСТАВ НА „НАРОДНИЯ СЪД“ В ПИРДОП

Председател: Петър Петков Царев (кой знае защо от с. Мечка, днес Оборище, Панагюрско). Членове: Никола Ефтимов; Димитър (Дидо) Кривиралчев, от Копривщица; Атанас Данкин, Мария Николова, от с. Лъжене.

Обвинители: Георги Лозанов и Никола Койнов

За никой от съдебния състав и обвинителите няма сведения

да е имал юридическо образование.

УТОЧНЕНИЕ КЪМ ПРИСЪДАТА

на ''народния" съд в Пирдоп

Този документ-копие-факсимиле по всяка вероятност е само една страница от цялостния протокол /горе вдясно се чете стр. 37 и 38/. Защото тук се споменава за 54 подсъдими. А на страницата изброяваме 36 имена на осъдени.

Освен това тук липсват и имената на избитите от с. Лъжене без присъда, непосредствено след девети септември. /По устно твърдение (в мое присъствие) на партизанина, ген. Георги Минев-Чапай/

В това копие от протокола, с което разполагаме, липсват и имената на осъдените на смърт лъженчани от "народния съд" в Пирдоп, и разстреляни на 22 март 1945 г. (Има го само името на  кмета Васил Димитров.) И заровени с останалите по присъдите на пирдопския "народен"съд в гробищата под селото:

- Пео Лещаров - сочен за предател на партизанина Никола Цончев /Коцето/ ;

- Иван Драгнев - кмет преди девети септември;

- Георги Дойчев;

- Христо Липчев.

(Другите осъдени на смърт и екзекутирани от Лъжене)

Според д-р Иван Иванов:

    "Най-много от всички селища в Пирдопска околия са пак лъженците, призовани да отговарят пред заседавалия в началото на 1945 г. Народен съд Пирдоп /Значи лъженци са дали не само най-много партизани. Но и най-много “фашисти и предатели”... А от Душанци - нито един съден... Само интернирани и пращани по лагери.../. За участие в прояви против партизаните и в подкрепа на "монархо-фашистката" власт от Лъжене са осъдени, неизвестно колко още, някои от които задочно.

Осъдени още от Лъжене и на какво?...

- Ангел Димитров Ангелов;

- Георги Христов Липчев;

- Георги Христов Марков;

- Иван Петров Менгов;

- Дело Николов Лебоков.

Освен това като свидетели от призованите общо 107 души от Лъжене, пред съда се явяват 32 лица. Пак най-много от от призованите общо от селищата в Пирдопска околия.”

Прави впечатление несъвпадането на имена в книгите на Никола Плъков и д-р Иван /само името на кмета Васил Димитров Вутов се повтаря/. Освен това да се установи, ако е възможно, кои са разстреляните и кои задочно осъдени...

Д-р Иван Иванов пише в кигата си по историята на с Антон, че за застреляни и заровени някъде над селото. Но по всяка вероятност и те избити и затрупани в старите турски гробища. Под селото, северно до днешната жп линия, посока Копривщица.

ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД 9.IX. ДУШАНСКИТЕ ЯТАЦИ

 ДУШАНСКИТЕ ЯТАЦИ

В Душанци организация на социалистите се формира през 1914 г. Бързо добиват популярност и влияние в селото, налагат се авторитетно и в обществения живот. А през 1921 г. идват на власт в Душанци и учредяват Душанската комуна - първата селска комуна в Софийски окръг, просъществувала обаче само малко повече от година.

В годините на съпротивата 1941-44 г. комунистическата организация, вече в нелегалност, укрепва и се разраства, заедно расте и младежката организация на РМС. Изграждат и надеждна яташка мрежа, която много активно подпомага с храни, оръжие, информация и други, партизаните от средногорската бригада „Георги Бенковски“. Които на два пъти - на 4 ноември 1943 и 16 юли 1944 г., превземат селото, устройват митинг и се снабдяват с провизии.

През пролетта на 1944 г. става провал в конспиративната мрежа в Средногорието. Освен внедрените агенти на полицията в конспирациите, явно е имало и вътрешни предателства. Властите правят множество арести и през май са арестувани и редица комунисти от Душанци. Сред задържаните в Пирдопското околийско управление са и най-активните ятаци Пейчо Станчев - /р. 1899 г./; Найден Кирилов - /р. 1908 г./; Искро Нейчев - /р. 1912 г./; Георги Стойчев - /р. 1900 г./. Подложени са на изтезания, но не разкриват нищо. Преместени са в полицията в Новоселци /днес Елин Пелин/ и на 22 юни 1944 г. са разстреляни над с. Елешница, Новоселско. След 9.9.1944 г. тленните им останки са пренесени в родното Душанци и са положени в братска могила в началото на селото. Издигнат им е и достоен паметник.

Арестувани от комунистическата конспирация от Душанци, май 1944г.

(Снимка от полицейските архиви)

Прави: Пейчо Станчев, Георги Н. Балов, Найден Кирилов. Седнали: Иван Т. Камберов от Пирдоп, Искро Нейчев, Георги Стойчев

Коригираната след 9 септември снимка

АРЕСТУВАНИ, ИЗТЕЗАВАНИ И ИНТЕРНИРАНИ

(Панчо Балов, партизанин.  От книгата „Из летописа на село Душанци“, 2012 г.)

Партизанският отряд „Г. Бенковски" на 4 ноември 1943 г. в чест и в навечерието на празника на Великата Октомврийска социалисти­ческа революция проведе една от най-хубавите си и резултатни ак­ции в село Душанци. Проведе масово общоселско събрание. Разяс­ни целите на борбата. Снабди се с оръжие, боеприпаси и много хра­нителни продукти. От кооперативната мелница по време на акцията със съдействието главно на Пейчо Станчев - тогава ръководител на селската кооперация, и Петко Д. Петков - мелничар по това време, взема 6 хил. килограма брашно, с които успешно отрядът прекара тежката зима и се опази невредим от врага. 

 Полицията отвръща със жестоки репресии и побоища. На селския кръчмар Нико­ла Г. Ценов, който по неволя до късно през нощта им сервирал и угаж­дал, за отплата му свалят гащите и пред всички на мегдана на голо му удрят двадесет и пет тояги. На свещеника в селото Георги Н. Пенев, освен тоягите, дърпаха и му скубаха брадата, а вечерта го затворили да нощува при селския разплодник-пръч. Други душанчани под команда изкара­ха на връх Главоч и тук, всред горската поляна ги биха кой както мо­же. Старият комунист Димитър Станьов Лалов беше пребит и оста­вен в безсъзнание в горското усое. Радка Пейчова - двадесетгодиш­на лична мома в селото, беше съблечена и на голо бита до посинява­не. Не бяха простили и на Лала Ив. Ненчева, на която също бяха отб­роени двадесет и пет тояги на голо. Панчо Петров Балов, Петко Цан­ков Чалтиков и още десетки други бяха бити ужасно и нечовешки.

След партизанката акция на отряд „Георги Бенковски“ и овладяването на Копривщица на 24 март 1944 г., градът е блокиран от жандармеристите на ген. Кочо Стоянов и полиция. Започва жестока разправа с близки и семействата на партизаните, запалени са къщите им. Откарани са в околийското управление в Пирдоп, изтезавани и по-късно интернирани. Разстреляни са ятаците Христо Тороманов и 16-годишния Иван Кривиралчев.

На 27 март жандармеристите подхващат и партизанското Душанци. Обграждат махалата и дома на Иван Т. Балов. Арестуват цялото му семейство и се готвят да запалят къщата. След молбите на душанчани и намесата на авторитетния даскал Никола Т. Балов, че ще пламнат и съседните къщя, само събарят къщата. Откарват Иван Т. Балов, жена му Мария, дъщерите Янка и Радка - още съвсем млади девойки, съпругата на партизанина Никола Ив. Балов Мария и невръстното му братче Петър в околийското. След полицейска обработка и изтезания са интернирани заедно с копривщени в с. Руец, Търговищко. Завръщат се след амнистия на 16 юли.

След успешната акция на 16 ли 1944 г. партизаните за втори път превземат Душанци. След преследване и сражение с партизаните в Средна гора, в селото жандармерията и полицията ознаменуват своята пирова победа с пиянство цяла нощ, а на другия ден още от рано сутринта започнат своите репресии и побоища над десетки не­винни селяни.

ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД 9.IX.

1. ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКАТА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД 9.IX.

ВСТЪПИТЕЛНИ ДУМИ

2. Преди време със Златишкия змей ни дойде идея за един проект:

3. "ТЕРОРЪТ В ПИРДОПСКАТА ОКОЛИЯ ПРЕДИ И СЛЕД 9.IX."

4. По причини различни и прозаични до отпечатване и публикуване на книжка не се стигна. За съжаление и доста малко от замисленото бе осъществено - написано, документирано в лични разговори с потомци, с писмени свидетелства, факти, документи, снимки... Но колкото – толкова... И се реших да почна публикуването на документираното дотук. За трагичните съдби на българи, достойни личности. Погинали, без всякаква вина, в повечето случаи. 

5. Изключение тук прави личната изповед за живота и съдбата на преживелия събитията "кулак" от Душанци - Васил Митов.

Започваме с разказите на двама от потомците (сина и дъщерята) на

СИМЕОН ДИМИТРОВ СЪБЕВ

(1909-1945 г.)

Околийски управител на Пирдопска околия. Арестуван от ОФ властта веднага след девети септември 1944 г. Осъден на смърт от т. н. "народен съд" в Пирдоп на 21 март 1945 г. Разстрелян още на другия ден (22 март) с още 8 (12?) души, по същия "процес", в старото гробище на Лъжене.                                                                         И заровени там (близо до днешната жп гара на село Антон).

                                          Симеон Събев и съпругата му Златка

Капитан Димитър Събев, загинал при Чаталджа 1913 г.

Полицейски служители от Пирдоп в околийското управление, 40-те години

РАЗГОВОР С ИВАН СИМЕОНОВ СЪБЕВ

В дома му в Пирдоп на ул. "Захари Стоянов" No 3, 23 декември 2021 г.

Роден съм на 26 септември 1940 г., в Пирдоп. Второто дете в семейството на Симеон Димитров Събев, роден 1909 г., и майка ми Златка Ив. Паякова от Чирпан. Преди мен се ражда сестра ми Мария, след мене и Тинка. Ние сме стар пирдопски род. Баба ми Мария, по бащина линия, е от Душанци.

От ранното ми детство си детство са ми останали много снимки, баща ми имаше фотоапарат. Спомените ми от него са малко и откъслечни. Помня баща си смътно и неясно. Мама ни заведе със сестра ми Мария да го видим през есента в околийското в Пирдоп, където държаха арестуваните "врагове на народа, фашисти) след девети септември 1944 г. Бил съм на около четири години.

Дядо ми Димитър е бил офицер във войската, загива в Балканската война при Чаталджа през 1912 г. Баща ми е роден през 1909 г., те са били четири деца Богдан, Генка, Цветана, Симеон. Учи в столарското училище в Панагюрище. После, под влиянието на по-големия си брат Богдан, който е старши офицер и началник на гарнизона в Орхание /от 1934 г. Ботевград/, постъпва и завършва полицейското училище в Княжево, София. По разпределение е назначен в Чирпан. Там се запознават и женят с майка ми Златка. Историята им е интересна. Домът на мама Златка е бил срещу полицейския участък. По това време тя учи в София за учителка.

Баба била много милозлива и като гледала това младо момче ябанджийче, самичко ѝ ставало мило. Приказвала му се и почнала да го кани в дома си, да го разговаря и гощава. Там баща ми видял на снимка за първи път бъдещата си съпруга. После се запознали през една ваканция и любов от пръв поглед... Семейството е било доста заможно - ниви, лозя. Докато бяха живи баба и дядо ни пращаха плодове, зеленчуци, сладка.

Оттам е преместен в родния си град. А после става и околийски управител на Пирдопската околия.

След години, като поотраснах, съм разговарял с много хора от целия район, помнещи онова време. Никой, ама никой не каза лоша дума за баща ни. Изпълнявал е длъжността си разумно и според тогавашните закони, мъдро и толерантно, както казваме днес. Въпреки бурните военни години, острите политически борби и много сложната обстановка.

Преди години бяхме по работа в Буново от ДПУ-то. Като седнахме да обядваме в ресторанта се разговорихме с местни хора. И един от тях, като чу че съм Събев, ме прегърна и се разплака. "Ако не беше баща ти щяха да ме гръмнат през 1944 г. жандармеристите от поста на Гълъбец - решиха, че имам ош-беш с шумкарите... Та тогава баща ти се намеси и ме спаси..."

Сигурно е бил и много човечен и състрадателен баща ми, та е пращал свои хора да предупреждават Никола Ефтимов и други видни комунисти от района, да се поприкрият. Когато ще да идват жандармеристи, агенти, войска за блокада на района и арести. Така, след поредното предупреждаване от баща ни, Ефтимов, жена му Пенка и други комунисти на 12 април 1944 г. хващат гората. И над Пирдоп, на местността Дядо Данчовия агъл под хижа "Паскал", правят т.н. "пирдопска партизанска чета", присъединила се след това към бригадата "Чавдар".

За "благодарност", след девети септември го арестуват, осъждат на смърт и разстрелват. А член на същия т. н. "народен съд" е именно Никола Ефтимов. Председател е Петър Петков Цанев /кой знае защо от с. Мечка, дн. Оборище/, още Димитър /Дидо/ Кривиралчев от Копривщица, Атанас Данкин и Мария Николова. Обвинители са Георги Лозанов и Никола Койнов.

По това дело № 413 от 1944/45 г. на този съд в Пирдоп подсъдими са били 54 човека - военни и жандармеристи 29; полицаи и служебни лица - 10; цивилни - 15. Но разполагаме само с копие от стр. 37 и 38 от протокола на съда, където са изброени всичко 36 имена на осъдени. На смърт - 18, още глоби и конфискации, десет от тях задочно, пишат ги "в неизвестност" - вероятно избити по-рано; на доживотен затвор, глоби и конфискации са осъдени 8 души.

Адвокат на баща ми е бил пирдопчанинът Симеон Савов, много интелигентен и свестен човек. Баща ми е писал на парчета хартия от циментови чували показания за защитата. Но не можал да го спаси бай Симеон. Съдбата им е била решена отгоре, от Москва... По-късно леля Цона, съпругата му, бе пращана по Белене, уж разказвала вицове против народната власт... Повод да бъде лишен С. Савов от адвокатски права. Та бай Симеон взе едно магаре и къртеше камъни да храни и учи децата си. Едно от тях стана голямата актриса Димитрина /Дина/ Савова...

Осем човека от осъдените на смърт на 21 март 1945 г. са избити и заровени още на следващия ден, 22 март, на старите турски гробища южно от Антон. Сред тях и баща ни. Там, казваха стари хора, са били заровени и изтрепаните от партизаните десетина лъженчани, "врагове на народа и фашистки предатели", непосредствено след девети септември без съд и присъда...

Майка ми по-късно си докара от родния Чирпан една шевна машина -"зестра", почна да шие и така ни изхрани и изучи...

Как се разви моят живот? Завърших пирдопската гимназия. Ама като син на "враг на народа" не можех и да помисля за висше образование или военна кариера /сестрите ми все пак завършиха за медицински сестри.../. Наборите есента заминаха в казармата, аз започнах работа в новооткрития МДК "Георги Дамянов". През зимата ме взеха в трудови войски. Повечето циганета и турчета в ротата от стотина души, българите - десетина "неблагонадежни"... Не се оплаквам, попаднах на свестни офицери, даже ме направиха нещо като началник - ефрейтор и командир на отделение. Строили сме тогава рибарници на Боровец, пътя Говедарци-Мальовица.

След уволнението пак в МДК, имах мерак и умения за заварчик и шлосер, после в КИП-а. Доста години, дорде един много проклет началник на личен състав - Тодор Стаменов ми намери цаката, по партийна линия сигурно, и ме съкрати през 1973 г. После поддръжка в млекарското училище в Пирдоп седем години, научих се там и сирене, и кашкавал да правя... После в ДПУ-то /"Бекса"/. След години се върнах в МДК и там се пенсионирах...

Със съпругата ми Нора и тя като мене с душански корен, се събрахме през 1965 година. Имаме син и дъщеря, 3 внуци и вече 4. правнуци.

Иван Събев и съпругата му Нора

(Следва продължение)

РАЗГОВОР С МАРИЯ СИМЕОНОВА СЪБЕВА

В дома ѝ в Пирдоп, 16 февруари 2022 г.

Родена съм на през 1937 г. в Пирдоп, първото дете в семейството на Симеон Димитров Събев и съпругата му Златка. Завърших в София за медицинска сестра и тридесет години работих по разпределение в санаториума в село Искрец. Там се и омъжих, там родих и двете си деца - син и дъщеря. След пенсионирането се прибрах в родния си град и работих още десет години в болницата тук - вътрешно отделение, бях старша сестра.

Може да не ви се вярва, но и днес, скоро ще станат 77 години от убийството на баща ни, нашето семейство е преследвано и ненавиждано от комунистите. Навремето не ни даваха да учим, сестра ми трябваше да работи една година като телчарка в ТКЗС-то, за да получи ОФ-бележка, че ѝ разрешават. А децата на активните борци ги приемаха и без изпити...

При разпределението, като завършихме, ми предложиха да отида в Пирдоп. Леля ми, в чието семейство живях, докато учех, живееха четири души в две стаи в една стара къща с още три семейства и обща кухня, баня нямаше. А това защото пирдопския кмет Иван Котов беше написал навсякъде да не ми дават стипендия, общежитие. Защото съм дъщеря на фашист, враг на народа, осъден от народния съд... Та леля ми беше категорична - в никакъв случай няма да се връщаш в Пирдоп, там ще продължат да те тормозат. И заминах за Искрец. Там много години не бяха постъпвали млади хора. Добре ни устроиха битово там с колежките, дадоха ни един месец отпуска да поседим вкъщи и да си видим домашните. И от октомври започнахме работа.

Месец-два след това ме извика партийния секретар. Извади едно писмо от Пирдоп и ми го прочете. Пак, от Иван Котов, научил от милицията сигурно, щото постоянно ни следеха и наблюдаваха нас, враговете на народа. И там пишеше да не ми се дава това и онова, да внимават с мене и т. н. Та партийния ми рече: "Момиче, за това писмо ще знаем само ти и аз. Работи си и не се притеснявай!" Скъса писмото и го хвърли кошчето. Човечен и добър човек излезе, също като баща ми. Макар и комунист... И навсякъде съм похвалявана и награждавана като кадърна, способна... Но и преследвана...

Като се върнах в Пирдоп постъпих в болницата. И един ден постъпва при нас Иван Котов. Като останахме двамата в стаята му рекох: "Досега аз бях в твоите ръце, сега ти си в моите - добре го запомни..." И до вечерта беше напуснал, уплаши се, знаеше какво ни е причинявал цял живот. Макар че нищо лошо нямаше да му сторя... После, докато беше жив не стъпи в болницата тук...

Майка ми е завършила за учителка, а най-големият ѝ брат -икономика. Преди девети септември той учеше във Виена, готвеше докторантура. И преди преврата получихме от него писмо. Съветваше баща ни да вземе мерки, че идва болшевизация и ще настанат страшни времена. Да се укрие или да заминем зад граница. Майка чете писмото, а татко се смее - тоя, па Ангел какви ги бъбре... Нали на никой нищо лошо не бе направил като околийски началник в Пирдоп. Нямаше запалена партизанска къща, нямаше убийства и тормоз под негова команда. Терорът и зверствата са ги вършили агенти и жандармерия от София. Даже са и отстранявали и арестували баща ни... А за идването им татко е пращал хора да предупреждават комунистите да се укрият. Включително и Ефтимови, които бягат при шумкарите. Даже на един овчар, дядо ти Цако Овцата му викаха, е пълнел дисагите на магарето с хляб, продукти и цигари и ги е пращал на партизаните.

А после Никола Ефтимов е член на народния съд в Пирдоп. Секретар на околийския комитет на БКП и депутат. И дерибействаше в района с Иван Котов и други комунисти...

Смътно си спомням, че през есента-зимата на 1944-45 г. майка ни е водила с Иван на свиждане с татко в околийското в Пирдоп, където бяха затворени. Тя не ни разказвала много за татко. То и у дома беше опасно да се говори, властите навсякъде имаха уши... Като затвориха татко сестра ми Тинка е била на месец. От притеснение на майка и спира кърмата. Бабка връзвала хляб в една тензухена кърпа и давала на бебето да смуче, така оцеляло детето... А имахме невероятна бабка, много сме научили от нея, много ни е разказвала. Водеше ни редовно на църква и са я викали в училище да престане, щото иначе ще ни изключат...

Татко е бил много природно интелигентен и предприемчив, голям домошар, влюбен в семейството си. С един ортак почват да внасят шевни машини и радиоапарати. Закупуват и монтират ярмомелка в двора ни. Нямаше такса, плащаше се в натура, уем се викаше. И голям обор с много добитък... А когато построява новата ни, сегашната къща в Пирдоп, още неизмазана, но вътре е имало баня със 120 литра бойлер на дърва и медна вана... И докато ни национализираха ярмомелката, майка по цяла нощ работеше, мелеше. А никъде не ѝ даваха работа. Иван Котов ѝ е викал, че само може да я прати в болницата да пере насраните, кървави гащи... После от Чирпан докарахме една шевна машина и майка работеше към промкомбината. Бял ден не видя жената...

Почнаха напоследък да публикуват по вестници, да показват по телевизията разкази за трагедии като нашия баща. Било е из цяла България... Трагедии и тегло са теглили хората навсякъде... Добре, че президента Радев, макар и за първи път, отиде на поклонението на погубените след девети...

(Следва продължение за: Т.н. "народен съд" в Пирдоп)

ВЕЛИКДЕНСКО

 

ВЕЛИКДЕНСКО

 

       НА РОДИНАТА

На великденската дата

всеки чукна си яйцата.

Този чука, онзи чука -

де го чукаш, де се пука.

 

Аз обаче поумнях -

Да се чукам не-пощях.

Здраво стискам във ръцете 

aз яйцата си и двете.

Пазя ги за теб, Родино,

да се чукнем вдъхновено

кеф ти с дясното ми - синьо

кеф ти с лявото - червено.

Бат НЕДЯЛКО