Общо показвания

6,515

неделя, 18 август 2024 г.

ПЕДЯ ЧОВЕК, ДУША – БАЛКАН, А ПЪК ГЛАС – ДО БОГА

 

ПЕДЯ ЧОВЕК, ДУША – БАЛКАН, А ПЪК ГЛАС – ДО БОГА…

                              Чирак в кръчма на гара Кричим



Млад войник



                                               С художника Йордан Шентов
С
амодейци, с Мария Мухов






Бехме зáпас през 1942 година и ни пратиха в Ивайловград. Като сме спряли на мегдана в една кръчма и мен нящо ми стана жално-милно за нашта си Коприщица, за Средната гора, та запях. Песента на Райна Княгиня:


- Леле, провикна са турската паша от Едирне:

"Море я идете и ми доведете Райна Попгьоргьова!”


Чул ма отсреща един офицер и праща да ма викат. А то мегдан колкото наш’та Коприщица, ама и аз глас имах на младини, не като сега…

А тоз офицер бил полковник Асен Дипчев, командир на полка, най-малкият син на Райна Княгиня. Милно му станало като чул песента на майка си, викна ме при него и ме пита искам ли да му стана свръзка (ординарец). Та смеа ли да река "Не!", отделно че това си беше добра служба, башка от строевата. Па и таа длъжност ми беше да права това, що най-обичах – да пеа. Седне вечер полковникат с офицерите в казиното, (ние ординарците – отделно, разбира се) па като му доде кефат ма викне: “Айде Дойчо, подфащай!” Ех, повече такава служба в живота си не видях… Убав чивяк беше полковникат, после и генерал стана. А като ни уволниха той какво ли не ма дарува, награди, де. Сума ти работи донесох в Копривщица...


С адаша се знаем над двадесет и кусур години и при всяко виждане все ме изумява тая негова безкрайна жизненост, колоритното чувство за хумор и онзи специфичен копривщенски дух, присъщ на старите, възрожденски българи. И обич – към белия свят, към людете по него, към човека до него – баба Зинка (Захарина), вече повече от 65 години… И към песента.

Дребничък, пъргав, стегнат в бозавите си шаячни дрехи и накривил каскета, бай Дойчо (кой знае защо винаги ми е напомнял моя дядо Дойчо и по външност, по натюрел) всекиго ще огрее с благата усмивка на сините си очи, попили баграта на копривщенското небе и гиздавите възрожденски къщици. И пак ме среща, по-сърдечен от всякога, а баба Зинка ме кори: "От кога не си дохаждал!" и слага джезвето на печката. И потича Оная сладка разговорка с "двата старца" (както е писал техният съсед от тази Арнаут махала в Копривщица Любен Каравелов за дядо Либен и хаджи Генчо).

Зимата ги е затворила вкъщи, рядко и някой ще се отбие, а и точката (кабелното радио) е млъкнало от година. Неговият глас много им липсва, въпреки телевизията. Пък ги интересува всичко и особено що става из Копривщица. "Като стане надвечер и дядо ти Дойчо ще изпъшка: - И днеска никой не дойде!… - Това за него е празен ден, като никой не е прекрачил прага ни – реди баба Зинка."

И двамата се раждат в Копривщица – той през 1919 година ("... по бране ягоди, юли месец (10-ти), през лятото, ама се ми е студено, кръвта са разрежда с годините…”. Захарина (Зинка) – 6 години по-късно. И двамата са най-големите в многолюдни семейства – след войните българите повече деца раждали, да се намножи племето българско, оредяло и осиротяло в кървавите битки за целокупното Отечество. Да се възроди и пребъде.

Бай Дойчо учи до ІІІ-ти (7) клас тука: (“Учението и учените хора ги почитам открай и досега, ама на училище дип не обичах да ходя, то овчарлъкат ми бил късметат..." – самоиронично оценява своето ученолюбие той.) После подхваща овчарлъка, ама в ония години луди-млади много-много на едно място не го свърта и се главява чирак в кръчма и бакалия на гара Кричим (днес Стамболийски), държана от комшии-копривщени. Там започва и "кариерата" му на певец. Клиенти го чули как си пее и по-богатите започнали да идват в кръчмата заради него – качвали дребничкото момче на тезгяха-естрада. ("Работа по цели дни и нощи, капнал си, ама като ти дойдат подпийнали хора – ще пееш, не ами – и хоро ще играеш..."

През 1939 година го взимат войник в София – в 6-ти Търновски пехотен на Н.Ц.В. Цар Фердинад І полк. Там охранява и царския дворец, помни и досега рапорта за приемане и сдаване на поста: "Приемам пост нумер едно на Негово Величество пред фронта на караулния дом при двореца на Негово Величество, състоящ се от будка, звънец и две медни оръдия!" Гръмовният му глас (в контраст на дребничката фигура) бил толкова стряскащ, че неведнъж фелдфебели и офицери се стряскали и му се карали ("Ама нали ни учеха да отговаряме високо и ясно… Така подплаших един път и царчето, та побегна чак на горната тераса… Той коджа пати идва вече в Копривщица и се ми е мерак да му израпортувам още веднаж, ама наште големци не са сящат да ма поканат...")

Завършва и химическа школа за подофицери, това “фосген”, “иприт”, “люизит” и още сума ти бойни отровни газове помни и досега. А при един караул из двореца го развежда царският съветник, копривщенина Стефан Груев.

Уволнява се, за кратко си е в Копривщица и таман ергенчето се канело да се жени – взели го запас. С войнаклъка и войната (страшно нящо, да не дава Господ!!) вижда свят (и жени – от мургави гъркини, до русите унгарки… С песента се прошетва из България. Инак – най-далече до връх Богдан и Стрелча да съм отишал…) При едно пътуване с полковник Дипчев към Гюмюрджина си спомня как спрели при една зеленясала чешма: “Я, да ги изчистим, земляк, това са български чешми – рекъл полковникът. И търкал заедно с ординареца си, докато се лъснал камъкът и се показали българските надписи."

Следва кратък отдих родната Копривщица и запаснякът отново полита към Беломорието, остров Тасос. (“По цели нощи гонехме гръцки партизане из трънаците, на парцали ни ставаха формите…”) Следва Отечествената (защо ли?) война, участие и в двете фази, от Македония – до Австрия. (“В Македония, село Врана, потърсих гроба на брат ми Атанас, по-малък от мене. Там някъде беше убит като редовен войник-граничар. То в ония мътни времена не ни и съобщиха, нищо се не знаеше официално. Ама в селото се намери и един добар българин, та ми посочи къде е заровен..” “Мамка Нешка (свекървата) докрай живот го не прежали Танко, все си плачеше за него – допълва баба Зинка.”

На фронта е в състава на минохвъргачна рота – “…85-милиметрова минохвъргачка “Райметал”, образец 1935 г.!” Покрай немски пленници понаучава и доста думи от езика им. А по време на затишията между боевете в Унгария и контактите с момите – и бая унгарски. “В Унгария “Нем тудом, нем тудом…” момите и се носеха картофи, па ми викаха: Дойчо, носим кромпир, печи!… Смееха се, адаш, с нашто име, Дойчо – германец, демек. А като съм казвал на жената, тя все ще ме клъцне: Ти и там се си са врътял около момите…”

По време на завръщането, победоносните наши войски посреща на границата генерал Владимир Стойчев. Покачен на камион, той ги приема като на парад. А нашият герой, облян в кърви, лежи отгоре “като мешка” на една каруца. Малко преди това от носа му руква обилно кръв. Генералът го сметнал за кръшкач и му отпорва пагоните, разжалва го. После, разбрал истината, го намира в казармата в София и му се извинява, връчва му пак нашивките. (“Ама не ме повиши, макар да трябаше. Сигур го бе страх да не стана по-голям началник от него…”

Вече 26-годишен се задомява и пуска окончателно котва в Копривщица. (“Гаджето тука, де ще ода тепръва – ами ожених се…” Захваща се да прави тухли при един дол на Крива река (“Бая къщи в Копривщица са правени с наште тухли…”) После – 23 години овчарлък (“Сичките баире околовръст съм обиколил с овцете. А зиме слизахме по пловдивските села със стадата, топло и по-лесно се иззимваше, с по-малко фураж.”) По това време вече е най-гласовитият и даровит певец, артист-самодеец, без когото не минава тържество, събор и възпроизвеждането на въстанието. Чак по Тракията пращали човек да го смени при овцете, не може без главния изпълнител. Много работа, труд черен, убийствен, ама и много веселба, хора и песни е имало. Като слизал в града обичал и да се почерпи по кръчмите с приятели.

При една такава сбирка толкова пяли и такава гюрултия дигнали, че дошъл кметът – Динчо Будаков: “Дойчо, кво сте са разпищолиле тука, бре?!” А той като най-отракан му отговаря: “Положението е настръхнало, бае Брайко!” В оная параноична идеологизация през 50-те години, “настръхналото положение” ги отвежда в ареста в мазето на общината. Все пак се мивало без бой.

Край на овчарлъка му слага една гръмотевица. “Върнах се от мандрата на кошарата и стоварвах празните гюмове от млякото. Па като тресна – та ма фърли в една локва. Поосеферих се, гледам – конят утрепан. Припна другарят ми до ТКЗС-то, доде джипката, и в болницата, тогава и болница си имахме тука. После вече за овчарин не ставах, работих туй-онуй из стопанството и казанджия бех на ракидижийницата осем години…”


Песента. “Откак са помна – се пеа. Мамка беше голяма певица, и една леля имах – много пееше и тя. Та колко да са песните?! Кой да ги е броил, ама сега дъщерята ми е дала тетрадки и моливе, та пиша барем заглавията да са знаат… Баща Рашко не беше певец. Инак с търговия на добитък се занимаваше. Чак из през Балкана докарваха стада свине за Коледа, голям празник, голям джумбуш беше в Копривщица, като додеха. Търгуваше и надоле по Тракията.”

По онова време в читалището имало голям фолклорен ансамбъл с оркестър, гайди. Със силният си и мелодичен глас, с колоритните си изпълнения дядо Дойчо на всички фолклорни събори в Копривщица е участвал и все с медали, сребърен на първия, после и златни, грамоти всякакви и най-първи отличия. И по много други събори и фестивали из България е пял, на всички тържества в Копривщица. Пръв самодеец е в различни мероприятия и пиеси “… магаре на сцената сме качвале…”.

А най-вече във възпроизвеждането на избухването на Априлското въстание всяка пролет на копривщенския мегдан. Изпълнява неизменно ролята на Танчо Шабанов, който убива мюдюрина. С напредването на годинките вече седи кротко в кафенето. (“Случвало са е и да не гръмне пушката, ама човекът пак си умираше – бива ли инак, така е по сценарий… В първите години въстаниците са фръгаа през реката до земат конакат. Сега припкат по мостат...”)

Бай Дойчо е и сред ритуалните посрещачи на официални гости в Копривщиц. Снимки, много снимки с президенти, министри, космонавти. (“А, за космонавта да кажа. Ще срящаме Георги Иванов и ми заръчаа да напълна една бъклица вино. Обличам аз носията и припкам с дървената бъклицата към мегдана. А тя като протече… Разсаанала са била, такъв съм пияч, че празна сам я оставил. Е, нищо, нпълних друга, глинена. Изстапих са аз пред космонавта и го приветствам: Добре дошал, другарю Иванов и заповядайте това вино от чудните коприщенски лозя!” А кметът го сръгал: “Отде ги изкопа при нас тия лозя,бе диване?!…”


Животът. Баба Зинка шета напред-назад и все притурва по нещо на масата. Па се поскарва на другаря си, че “… много бабреш и не сипваш в чешите…” (“Слушам и изпълнявам! – отрапортува той и прибавя: Ще да слушам я! Шеесе годин тя ма е слушала, сега па ми е ред шеесе да слушам и аз…”

И сигурно този искрящ хумор и самоирония ще да е една от тайните за дълголетното им и плодовито, пълноценно живеене заедно. Двамата. От доста годин – сами. Двете щерки изхвръкват от гнездото. Едната в София, другата в Селановци. И двама внука, големи мъже вече, всеки по своя път.“Не са ни оставиле, често ни спохождат и много нящо ни донасят. По два-три пати на ден ще са обадат и по телефона, как сте, що сте… ама сме си двамата… Едно време и добитък се гледаше , по две-три крави сме имале, овце, тука в маалата архитектите и курортистите се от нас зимаха мляко. Ама са остаря вече и не можем веке…”

И все в тоя дух е разговорката - за някогашния и днешния живот; за кипящия от хора и деятелност градец; за сиромашията и пълните с народ къщи; за гладорията и веселбите; за човещината, трудолюбието и ведрите, засмяни хора. Но и за все намаляващите хора в града и все повече пустеещи къщи днес; за имането и малкото деца; за трудните времена и озлобените хора: “Лош свят, отчужди са свят… Секи са е затворил дома и нема кой да дойде да си побабреш… А едно време кво беше!… В таа тесна соба по десет и повече жени сбираше мамка. Плетеха, предеха, шиеха зарафлъци (кенета). Побабрат, побабрат, па като запеат.

А накраа скокнат, та са наиграат… Тука пред фурната сяка неделя имаше голямо хоро. Па само тука ли – из сичките махали, биля, имаше хора. Нема да забрава Динчо Будакат, дядо на кметат, който ни затваря за “настръхналото положение”. Той дялаше дъски по гората и ги продаваше. Една неделя нарамил на гръб дъските горе по Билото, на час път оттука, и чул гайдата че свири. Фърлил дъските на поляната, припнал до хорото, наиграл са и са върнал да си земе дъските. Па Коледите, Заговяване, Петровден – какви празници са биле и не само в Коприщица. Като са зафанеа “месниците”, местните дни след Коледа, сяка вечер се одеше на госте – кръстници, сватове, роднини сякакви, комшие. Сяка вечер трапези, веселби и песни… Сега, кво… Секи критикува, се другите му виновни, се лоши думи си думаме, мръсотия насякъде, боклуци де ли не фърляме и сред града. Е, и точката от лани не пее…” Дядо Дойчо: “В един полк за сичко командират отговаря! В града – кметат! Ама нали ти е рода…” “Не е до родата, бе Дойчо, такава ни е управията, ама и ние сме си виновни, не само кметат, лоши станааме ората…” “Е, стига само сме бабрале! А, наздраве!”

И пак “двата старца” ме канят с благите си усмивки да си зимам повечко и от това, и от това. И все ме питат как поминувам, с какво ще се похваля. И “… какво ново в градат, пълнат ли са с туристи музеите, кво прави тоя и оня, какво ще да бъде занапред…”


Мощният някога глас на дядо Дойчо сега е нежно-трепетлив, особено благ и колоритен с оная характерна негова напевност и копришкия чист говор. С майчинска кротост и загриженост му припява баба Зинка. А незабравими са техните диалози с оня пиперлив на моменти, искрящ хумор, скрит в нежни инак слова. В уютната соба, със старинните снимки по стените, от които те гледат мустаклии българе от старо време и напети невести, с напевня говор и тези истински хора до тебе, наистина се пренасяш в ония славни времена – годините на тяхната младост и живот, нявгашния…

А навън ранния следобед неусетно е преминал в късна нощ. Кишавицата е заледила калдаръма, та да съм внимавал към дома. Остая ни за тази вечер да изпеем за сбогом нашата песен, Дойчовата:


Заканил се Дойчо, мамин-милин Дойчо,

едничък на майка, годен, па неженен.

Заканил са Дойчо нагоре да иде,

през Стара планина, край тихи-бели Дунав.

Да сбира Дойчо, бре стока всякаква,

овни витороги, свине клепоухи,

крави белоглави, юнци белороги,

печал да печели, за булка и сватба…”

                        С леля Зинка и дъщерите Лучка и Нешка. Антоновден 2012 г., последният...

Дойчо ИВАНОВ

Копривщица, 2006 г.

неделя, 4 август 2024 г.

ТИХИЯ ДВОР, ПОЕТИЧНИЯТ ПРИСТАН, МАРГАРИТА ПЕТКОВА

Тихият двор, поетичният пристан

Коментарът на Маргарита Петкова специално за BIG5.BG


Има и такива събития. Посред бясната надпревара с времето, смъртта и безхаберието, насред битката за хляба, за място под слънцето, за елате ме вижте, сред трагедиите и тъгите на България, в Копривщица всяка година се възражда светлата вяра, че не всичко е загубено. Няма да правя литературен анализ на творчеството на Димчо Дебелянов и неговото място в историята на България. Който иска, го е запомнил от училище, който го е приел в сърцето си, знае защо го е скътал там. Важното е, че Димчовите поетични празници от година на година – а годините не са малко – събират все по-голям брой неорганизирани от кръжци и институции поети, хора, изкушени от изящното слово и любители на поезията.

Колкото и невероятно да звучи, тихият двор на Димчовата къща се изпълва с народ. Промъкват се писания, дето нямало белоцветни вишни, дето кощунствено се правели снимки до паметника на чакащата своя син майка, дето наградата на името на поета не се давала на най-достойния. Това си е повече от нормално. Особено по нашите ширини и според дължината на сянката, хвърляна от дребния ръст на завистта. Щом има награда, недоволните са в пъти повече от радващите се. А тази награда е една от най-високите. Тя не се измерва с пари в пликче, за разлика от други, добре подплатени отличия. За нея няма абонирани по списък напред в годините. Няма добре платено жури, така че поплаците за корумпираност на членовете му са поставени в несъстоятелност по презумпция.

Реално погледнато, трудно съизмерими сме всички с Димчо Дебелянов. Толкова чист, толкова светъл, тръгнал на война доброволно, покосен от вражия куршум в атака, защото е отстъпил правото си на отпуск на свой войник, който имал по-голяма нужда да види семейството си… Съдба. Съдба, която поетът сам е написал – „Ако загина на война, жал никого не ще попари, загубих майка, а жена не найдох, нямам и другари”… И загинал Димчо, със смъртта на храбрите загинал, за да си остане подпоручик в батальона на безсмъртните. Но това са вече клишета, а аз не искам точно Дебелянов да вкарвам в тях. Можел е да си седи далеч от фронта. Можел е да си вземе полагаемия отпуск. И щеше да остане жив. Да, ама не е можал. Не е пожелал.

Светъл поет и светъл човек е бил Димчо. Скромен, неламтящ за слава, прави антология на българската поезия заедно с Димитър Подвързачов, а не слага в нея свои стихотворения. Не за да го потупат по рамото, а защото така е смятал за редно. Някой да ми посочи кой от сегашните, биещи се в гърдите стихописци, има такъв морал? Оптимистично – вероятно ги има. Но от опита, който имам, колкото по-стихописец си, толкова повече драпаш за признание. Голямо признание, награда, лауреатство! И не го пиша това, защото съм удостоена отдавна с тази чест, защото съм единствената (засега) жена, носител на тази мъжка награда, вярвайте ми – тя много повече тежи, отколкото радва.

Защото цял живот трябва да доказваш, че имаш право да се докосваш до крайчеца на изкаляния шинел на подпоручика с генералски еполети в българската поезия. Само до крайчеца! По-нагоре никой здравомислещ не смее и да си помисли. Казах – всяка награда е спорна. Към всяка награда има въжделения и щения. Щенията са повече, но това си е по трафарет, няма да се отървем от манталитета си. Другото е важно – от всички краища на България Копривщица днес събира братството на поетите.

Утре ще е тържествената вечер, тази година е нулева за връчване на наградата, но пак ще звучат нетленните строфи на Дебелянов, пак ще четем свои стихове, с които да докажем, че традицията е жива, че поезията е жива, пак ще се наричаме „брате во Димчо” и ще сме „Димчови поети”, ако това да предизвиква у някои поплаци и воища, че е кощунствено, а то е просто, защото не са това в братство, пак ще звънят китарите и, допрели рамене, ще удържаме непоносимата тежина на черната песен, изпята от най-светлия син на живота, пак Копривщица ще бъде центъра на поетичната вселена на България. Защото през всичките тези години, през всичките пропасти на българската култура, Копривщица успява да прехвърля мост над бездуховността и да подарява истински празник на всички, препълнили тихия двор, жадни за глътка чист въздух, за капка вяра в чистия морал, за необходимост да сведат глава пред българския дух.

Копривщица успява да поддържа вечния огън на нетленните ценности. В прав текст го казвам, без метафори. И се качвам в колата, защото тихия двор е поетичният пристан, в който братята по перо ще ти помогнат да закърпиш платната, прокъсани от ветровете на промените, да запушиш пробойните от ежедневните битки за хляб и достойнство, да потегнеш амунициите и да се заредиш с муниции за нови битки. Не за себе си, а в името на българския дух. Тихият двор, който оглася България с мълчаливия вик, че словото е живо и ръкописите не горят! 


                   Академик Иван Радев и негови Търновски възпитаници














събота, 20 юли 2024 г.

                                 90 години от рождението на 


            ГЕОРГИ  АПОСТОЛОВ МАНОВ 

                            

        1934 - Самоков, 2015 г. - Стара Загора

                        

Журналист и писател, главен редактор на вестник "Средногорски зов", 1979-1984  г.

   ПОКЛОН, УЧИТЕЛЮ! СВЕТЛА ТИ ПАМЕТ!

вторник, 11 юни 2024 г.

КАСТАТА НА ЗОЗИТЕ

 

Кастата на зозите

Холандска депутатка: "Тук видях неприлично голям брой млади хора, които карат скъпи коли"

вторник, 04 Октомври 2016 / брой: 224

автор:Славчо Кънчев

видимост 1599

Понеже не искала да ходи гола, нулата се облякла със суетност.
Виктор Юго (1802-1885 г.) - френски писател

Потърсим ли в речника за чужди думи в българския език, може да нау­чим, че "зоза" произлиза от френската дума "zazou" и означава "момиче или млада жена, която не е заета с обществено-полезен труд, облича се ексцентрично и се грижи изключително за външността и удоволствията си".
Сладкарница "България", разположена в едноименния хотел на днеш­ния булевард "Царя" в столицата, по диагонала срещу Националната художествена галерия, останала непокътната по време на ожесточени­те бомбардировки на София от съюзническата авиация по време на Втората световна война, имала и невероятния късмет детонациите при взривяването на мавзолея на Георги Димитров да не изпочупят витрините й; става от началото на 20-те години на миналия век люби­мо място за рандевута на софийските зози. Тук те си разказват горе­щите клюки коя от тях се е сдобила с още по-галантен любовник, тук си разменят информация за предстоящи журове, пак тук се сдобиват с пресни новини за новопристигнали в българската столица шармантни чужденци, вакантни откъм партньорки и затова

подходящи за попадане в капана

Отново там са неофициалните, но всекидневни дефилета на авангард­ните, но крещящи тоалети, прически, макиажи - с устни, които владе­ят изкуството на усмивките и обещанията, със загатнат пикантен вкус.
Зозите - неотменна част от българския хайлайф преди установяването на отечественофронтовската власт. Черните мамби, ухапали смърто­носно еснафското спокойствие на дузини благоверни, но - уви! - скуч­ни в своята баналност столични съпруги. Фаталните минни полета, взривили не един или два уж непоклатими брака, обаче оказали се не­застраховани срещу премрежените влажни погледи, по-дълбоки от Марианската падина, а и тези - ах, спиращи дъха съблазнителни из­вивки на зозините тела под атрактивните тоалети, загатващи, подсказ­ващи неземни наслади и копнеещи да бъдат свалени. О, не - разкъса­ни! В зози-летописа са и имената на получилите къса клечка от съдба­та и пострадали от витриоленото (бояджийска сярна киселина) отмъ­щение на измамени омъжени съпернички, също и кървави истории за безславна кончина не на бойното поле на изоставени любовници под пагон, с пронизани в преносния и прекия смисъл от собствените им пистолети сърца...
Както се оказва, след идването на отечественофронтовската власт зо­зите нито горят от желание да заминат заедно с българската армия ка­то доброволки-санитарки в Отечествената война, нито се омайват по новата мода на дочените куртки и панталони, за да запеят "Елате хи­ляди младежи, на родната страна надежда!" по бригадирските обекти с кирка или лопата в ръка. Постепенно обществено-политическата действителност в социалистическа България ги делегира по перифе­рията на всекидневието, но без да доведе до пълното и окончателно изчезване на този социален вид. Отдавна и най-младите зози бяха се превърнали в достопочтени побелели матрони, когато върху календа­ра дойде годината 1989-а. И "демокрацията" изсипа благодатта си върху земята българска. Престана да бъде в сила и категоризирането на доходите на "трудови" и "нетрудови". Както се оказа по-късно, именно това клонира новия, "постсоциалистически" или още "постто­талитарен" вид зози.
Да, безспорно съвременните зози са

нов, напълно еволюирал вид

спрямо своите предшественички отпреди 1944 г., като отразяват една нова философия към заобикалящата ги действителност. Те не са вече онези емоционални наследнички на Татяна от "Евгений Онегин" или на мадам Бовари. И в никакъв случай Ана Каренина ... За тях демоди­раният дух на романтизма е затворен в бутилката, а самата тя, запеча­тана заедно с лошия дух в себе си, е захвърлена на бунището на исто­рията. Вече не романтичното прекарване на времето с поредния про­боден от стрелите на Амура поклонник е смисълът на живота на зози­те. И не издекламираните тенцони (жанр на рицарската лирика във Франция, появил се през ХІ в. и просъществувал близо две столетия, представляващ обикновено спор в стихотворна форма или разговор с любима жена) са мерило за дълбочината на страстите, на които зозите са обект. В новопроизведената поведенческа конструкция реотанът на романтиката е изхвърлен като излишна, ненужна вехтория. Никоя зоза вече не копнее за любовни излияния от своя поклонник в стихотворна форма, не очаква среднощни серенади под прозорците си. Вместо да мечтае да потъне в обожаващите я очи, тя предпочита съвсем осезае­мо да потъне в пневматичната седалка на мощния звяр, наричан още и "джип", подарен й от... Не е от голямо значение кой е дарителят, по-важно е естеството на подаръка. Пък и ако за всички поколения от зо­зи в досоциалистическа България подаръците от обожателите им са били важни заради своето предимно символно значение на привърза­ност, любов, обожание, то за новопоявилите се зози подаръците се оценяват единствено по скалата на тяхната материална страна.
Появата на новата генерация зози е и обусловена, и сама способства за окончателното затвърждаване на онази промяна след победата на консумативната революция, която окончателно приключва с измене­нието в социалната роля на жената: някога тя е била роб и принадле­жала на мъжа теоретично и практически, и дори се явявала произво­дител на стоките, които той консумирал, а постепенно после се прев­ръща в

церемониален потребител на стоките,

произвеждани от него.
В своята книга "Теория на ленивата класа", издадена през 1899 г., аме­риканският икономист Торстен Веблен (1857-1929 г.) въвежда понятия­та "очебиеща леност" и "очебиещо потребление", когато из­вършва своя анализ на класата на богатите в Съединените щати. Ос­вобождаването от тежък труд и показното харчене според Т. Веблен били най-често развяваните символи на превъзходството на богатите: "Единственото практично средство за изразяване на паричните въз­можности е непрестанното демонстриране на възможността да се хар­чи". Е, финансовите донори на настоящите зози, както и те самите, несъмнено са твърде далеко от възгледите на Веблен за "очебийното потребление": нещо безсъдържателно, в услуга на детинско големее­не.
Зозите на България през ХХІ век, както и техните предшественички от началото на миналия век, отново не се занимават с обществено-по­лезен труд. Не биха могли да бъдат срещнати в някой научен институт или висше учебно заведение като техен кадър, в производствено предп­риятие, в редакция на средство за масова информация или зад някое служебно бюро в държавно учреждение. Понеже нито една от тези професии, както и която и да е друга, не е жизненото поприще на зозата. С изключение на една. Нейната специалност изисква наличие на специфична психологическа нагласа - за неутолимо консуматорст­во. Колкото повече - толкова по-добре.
Всъщност в тази атмосфера на конкуренция между нивата на потреб­ление като мерило на социалната значимост на индивида, върху зози­те е джиросано задължението да бъдат съавтори в доказателствената му част. Марковата бижутерия, марковите облекла, марковата парфю­мерия, марковите аксесоари, марковите коли, марковите биохрани, марковите питиета и тютюневи изделия; реномираните дестинации на воаяжите, реномираните хотели за отсядане, реномираните породи домашни любимци, реномираните спа центрове, реномираните маса­жисти, реномираните коафьори и - на ухо! - реномираните наркоти­ци... Все още само не е записано в аналите на зози хронологията име­то на първата зоза, осъществила частен - но реномиран! - космически полет. Сигурно за това са виновни дарителите... Зозите - нагледните лекторки на новокласическото социално уравнение "реализация=кон­сумация".

На фона на големия брой българи, живеещи сега в мизерия

този стереотип на поведение е директно поставен върху теорията на Хърбърт Спенсър за социалдарвинизма. Бедните и обречените според него са слабаците. Именно Хърбърт Спенсър, а не Чарлз Дарвин, е то­зи, който дава на света безсмъртната фраза "естествен подбор". В този смисъл той по-нататък настоява, че нищо не бива да спира или да зат­руднява този процес: "Отчасти чрез отстраняването на тези с най-нис­ко развитие и отчасти, поставяйки останалите под непрекъснатата дисциплина на опита, природата осигурява растежа на расата, която трябва едновременно и да разбира условията за съществуването, и да бъде способна да реагира в съответствие с тях. Не е възможно в как­вато и да е степен да бъде избегната тази дисциплина". Като краен публичен израз на социалдарвинизма е изказването на члена на Ико­номическия мозъчен тръст на Републиканската партия, учения Томас Никсън Карвър от Харвард, през 1936 г., че е необходимо да бъдат стерилизирани всички бедняци в САЩ, така че да не могат да се раз­множават и да продължават рода си. За "бедняк" Т. Карвър определял всеки с годишни доходи под 1800 щ. долара, а тази категория тогава обхващала около половината от семействата в страната.
Когато се разглежда "очебиещото потребление", е очевидно, че то произлиза и психологически - а и в строго икономически аспект - обикновено от "рационализирани" технологии за натрупване на богатс­тва. Технологии, чийто неотменен компонент в българските ус­ловия - и не единствено в тях, - са корупционните практики.
Липсата на организирана съпротива у българския суверен, както и от­съствието на активни негови действия за противопоставяне на влия­нието на "сребърните аргументи", тоест подкупите, както древните римляни са ги наричали, чрез съответен натиск спрямо трите власто­ви сфери, е всъщност необходимата зелена светлина за наличие на яв­ление, за което една холандска депутатка, посетила България, даде оценка, изразена само в две изречения: "Тук видях неприлично голям брой млади хора, които карат скъпи коли", и второто, несъмнено пред­хождащо, в качеството си на генерираща причина: "Оставам с впечат­лението, че българските управници нямат капацитет да ръководят държавата".



сряда, 29 май 2024 г.

ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН Е УДОСТОЕН ( посмъртно) СЪС ЗАСЛУЖЕНОТО ПРИЗНАНИЕ "ПОЧЕТЕН ГРАЖДАНИН НА ТЕТЕВЕН"

  ХРИСТО КОСТОВ СПАСУНИН - 1923-2010 г.

Големият историк, турист, поет, писател и общественик е удостоен (посмъртно) за почетен гражданин на град Тетевен.

Това става по инициатива на Туристическото сдружение в града "ЦАРИЧИНА"
с ръководител Пепа Кунинчанска.



ПРЕЗ БУРИТЕ СЕ


СТИГА ДО ВЪРХА




ХРИСТО КОСТОВ


СПАСУНИН


1923-2010 г.




Природата щедро го е надарила, но животът не е щедър с него. Може би именно заради
разкошните си дарби и коравият, непреклонен
характер, жестоко пати и страда, а с него
и семейството му Но всякога отстоява
непреклонно себе си!


Роден на 10
април 1923 година и израсъл в Самоков от
малък тръгва по пътеките на величествената
Рила. Потомък на стар самоковски род, с
дълбока диря в обществения живот и
развитието на града. Един невероятен
човек и българин - патриот, планинар,
самороден поет и историк, обаятелен
лектор и пламенен рецитатор. Турист,
скиор, планински спасител и водач, бродил
навсякъде из българските планини. Автор
на легендарната туристическа песен
"Мальовица", която написва едва
18-годишен по време на поход до едноименната
хижа.


След участието
си във Втората световна война се оженва
за тетевенката Виолета Пилкова, с която
имат любов още от самоковската гимназия.
Баща му, героят от Балканската война,
строителният предприемач Коста Спасунин,
е хвърлен от Черната скала през септември
1944 г.


През 1948 г. с
2-годишна дъщеричка са изселени в Тетевен,
там на следващата година се ражда синът
им. За активната си дейност като българин
и националист е изключван от гимназията,
арестуван и преди 9 септември. А след
това пак многократно е затварян и гонен.
През 1951-52 г. 16 месеца е лагерист в Белене.


Товарач
и общ работник, все е на тежка и съсиспваща
работа, но духовността и българщината
просто кипят в него и търсят проявление.
Затова и въпреки мъчнотиите, напук на
несгодите е най-активен обществен деятел
- в читалището и навсякъде в Тетевен,
изявен, планински спасител и турист с
изключителни заслуги за развитието и
масовизирането на туризма в района и
навсякъде в България, за изграждането
на материалната база. Основател (през
1985 г.) и
водач на ежегодния Национален туристически
поход "По стъпките на Хвърковатата
чета на Георги Бенковски от Оборище до
Костина - 21-25 май."


Неговият
университет е животът му - бурен и
пълноводен, с неистова жажда за знания,
честност и справедливост. И с една
невероятна любов за България.


Автор е на
много стихове, поеми, легенди, статии и
различни публикации на исторически,
туристически и актуални теми, често
публикува в печата, има много излъчвания
по телевизии и радиа. Издал е книгите
"Балканът разказва" и “За теб,
Родино!" На 19 години на хижата написва
легендарната туристическа песен
„Мальовица“.





НАЧАЛОТО




Краят на май
1986 година.Снажният, беловлас водач на
Националния туристически поход "По
стъпките на Хвърковатата чета на Георги
Бенковски от Оборище до Костина"
властно и магнетично привличащо се е
извисил над колоната туристи. А около
него се бутаме и препъваме по горските
пътеки, за да бъдем по-близо и да слушаме
жадно, да попиваме опиянени огненото
му слово. Само минути общуване ми бяха
предостатъчни, за да констатирам, че
пред себе си имам наистина една уникална
личност, че легендите, които бях слушал
за него, са само несръчни опити (навярно
такъв ще е и този) да се опище възторгът,
прехласването, удивлението и много,
много още думи все в тази градация за
един невероятен човек.






ТУК Е ОТСЯДАЛ АПОСТОЛЪТ




И отново съм
при бай Христо и кака Виолета в уютния
им, скромен и така достолепен старинен
дом в центъра на Тетевен. Където е отсядал
и Апостолът Васил Левски при първото
си посещение в града по "търговски"
дела през 1869 г. Когато бил и личен гост
и водил хорото на сватбата на дядо им
Петър Милчев и баба им Иванка.


Къща - препълнена
със светини! Огромно количество книги,
снимки, исторически документи, вещи,
ордени и медали, ръкописи и какви ли не
още старини и уникати, при докосването
до които, благоговейно те побиват тръпки.
Но все пак най-важното си остават двамата
приятели отколешни тука. За които искам
да разкажа и за да го почувствате наистина
- ще предам записаните думи на бай Христо
най-добросъвестно.




"АЗ, ВСЕ ПРАВДАТА ДИРЕХ..."




- Аз съм роден
на 10 април 1923 година, третото от четирите
деца в семейството ни - две сестри преди
мене, после и един брат. Бях отличен
ученик и запален спортист, на морския
лагер "Чайка" във Варна през 1938 г.
обрах първите места във всички състезания
- виж грамотите. Учех се прекрасно, но
бях буен, невъздържан, все с намалено
поведение. И когато се роди престолонаследникът
Симеон през 1937 г. на всички им повишиха
оценките. А аз и без това си имах все
шестици, та помолих директора да ми
повиши поведението, да зарадвам мама…


В V-ти клас ме
изключиха от Самоковската гимназия за
членуване в забранена организация -
Съюза на българските национални легиони.
Учих в Дупница, в Горна Джумая, върнах
се в Самоков и криво-ляво завърших. През
ваканциите с брат ми все по строежите
на баща ни работехме. Хората го одумваха,
че има пари цялата гимназия да храни,
пък пратил децата си да носят вар и тухли
с чираците.


Баща ми се бе
издигнал сам, благодарение на труд,
постоянство, е - и дарби, естествено.
Иначе беше с основно образование. Гледаше
си работата и от политика не се
интересуваше, за разлика от мене. Но
много му завиждаха мързеливците и
некадърниците, и като заможен и влиятелен
човек след преврата на 9-ти септември
му се вгледаха завистниците и …


А аз все правдата
дирех, та и досега… На баща ми работниците
при строежа на шосето на Витиня съм
подкокоросвал да искат по-високи надници,
че тате много печели. Като ученик
математиката хич не ми вървеше, но една
учителка, и тя запален националист и
планинар като мене, ми пишеше ей така
шестици. Казах и пред класа, че не е така
справедливо, по симпатии.


В заключителната
фаза на Втората световна война (каква
ти "отечествена"?!) повечето момчета
тръгнахме с вярата, че воюваме за Родината
и ще запазим нейната територия. Наивници!!!
Над 30 000 жертви пак напразно - отнеха ни
пак земи…






ТОВА МИ Е СКЪПО




В Тететен станах един от основателите на Планинската
спасителна служба. Чешми, паметници,
мостове, благоустрояване и работа
всякаква - направихме нашите хижи и
заслони достойни за планината. Особено
свиден ми е паметникът на загиналия над
Тетевен Ботев четник Сава Младенов.
Съградихме го през 1981 г. за около 30 000
лв., вместо за 150 000 - с доброволния труд
на нашите студенти от Москва, на туристи
и граждани - невиждан ентусиазъм беше.


Няма да забравя
едно ходене до хижите "Бенковски"
и "Вежен" по случай 3 март 1954 г.
Страшен сняг беше, не стигнахме хижата
и спахме на едни кошари, а на хижа
"Бенковски" групата се отказа. Ние
с Виолета обаче продължихме. Терена го
знаеш, лавиноопасно, по билото ураган
- как сме стигнали не знаем и днес. А като
наближихме "Вежен" хижарят се чудил
- люде ли оратат, зверове ли идат… Три
месеца никой не бе стъпвал тука. Та едно
и две ли са такива истории, безброй може
да се разказва. Но да се ходи вече не
може….


Ето ти тука
едно много скъпо нещо за мене (луксозен
бележник, изписан с мастило с бисерния
му почерк). Тук захванах да пиша
от първите гимназиални класове - стихове,
размисли, бележки, есета. Тук са и
най-скъпите ми неща, посветени на Виолета,
ето го и оригиналът на "Мальовица".
Повече от 40 години тефтерчето е стояло
в архивите на Държавна сигурност.
Благодаря на другарите от милицията -
добре са го пазили, добри момчета излязоха
и ми го върнаха след промените.




БОЛНАТА МИ ТЕМА




Историята -
любов от младини. Както с Виолета. Страшно
много четях, ровех се по библиотеки и
архиви, посещавах всякакви лекции и
форуми. Другото - то си е от Бога дарба
- да разказваш, да увличаш и убеждаваш.
По цяла България съм изнасял беседи.
Слабост са ми Възраждането и Априлското
въстание, личността на невероятния
Георги Бенковски - много съм говорил и
писал по тези теми. По щекотливия и днес
проблем с българските турци, на много
места са ме предупреждавали да внимавам,
че има от тях в залата. Честно и откровено
съм заявявал всякога, че аз историята
няма да променям, ще говоря истината и
само истината. С уважение към всички
хора, а който не иска - да не слуша. И
наред с героизма, трагизма, кървавите
и жестоки престъпления, разказвах и как
най-верният каикчия на Баба Тонка е бил
турчинът Осман! Как, когато предателят
на Оборище Ненко Балдьовеца се хвалел
в едно кафене в Одрин, че той бил свършил
работата, един турчин не изтраял и го
заклал с думите, че заради такава гадина
се е проляла толкова невинна кръв…
Хората винаги ме приемаха, разбираха и
благодаряха за истината. Затова за
преиначаването на историята и истината,
за новото турцизиране днес съм особено
тревожен и гневен. Тетевенските
българомохамедани не знаят и думица
турски, а така ги лъжат, обработват и
мамят, за да ги направят турци, да гласуват
за ДПС, така се демагогства с тях, че…
Но това е една много обширна и болна не
само за мене тема…






КАКВО МИ ОСТАВА


Въпреки всичко
- вярвам в бъдещето на България!!!Да,
вярвам, че тя ще възкръсне в единните
си граници с духовното възраждане на
българите! Зная, че това ще стане. Защото
познавам добре историята, преценявам
трезво и критично настоящето и се мъча
да надникна в бъдещето. Както съм правил
успешно не един път.


Затова зная:
БЪЛГАРИЯ ЩЕ ПРЕБЪДЕ!!!




Дойчо ИВАНОВ

Тел. 088/ 635 35 19; Електронна поща: doicho54@abv.bg;
Фейсбук – Дойчо Иванов



Разказът на Бай Христо записах през май 2006 г. в дома им в Тетевен с участието и на съпругата му Виолета



Рецитира на паметника на Георги Бенковски на лобното му място на Костина


В село Петрич, 1986 г.,  на похода "Оборище - Костина" с тетевенските туристки 

Боряна Станева и Пепа Кунинчанска


Водач на юбилейния поход Копривщица Оборище 1976 г.



Пламенно рецитира поемата си "Балканът разказва" на похода "Оборище -  Костина"