ПЕДЯ ЧОВЕК, ДУША – БАЛКАН, А ПЪК ГЛАС – ДО БОГА…
Самодейци, с Мария Мухов
Бехме зáпас през 1942 година и ни пратиха в Ивайловград. Като сме спряли на мегдана в една кръчма и мен нящо ми стана жално-милно за нашта си Коприщица, за Средната гора, та запях. Песента на Райна Княгиня:
- Леле, провикна са турската паша от Едирне:
"Море я идете и ми доведете Райна Попгьоргьова!”
Чул ма отсреща един офицер и праща да ма викат. А то мегдан колкото наш’та Коприщица, ама и аз глас имах на младини, не като сега…
А тоз офицер бил полковник Асен Дипчев, командир на полка, най-малкият син на Райна Княгиня. Милно му станало като чул песента на майка си, викна ме при него и ме пита искам ли да му стана свръзка (ординарец). Та смеа ли да река "Не!", отделно че това си беше добра служба, башка от строевата. Па и таа длъжност ми беше да права това, що най-обичах – да пеа. Седне вечер полковникат с офицерите в казиното, (ние ординарците – отделно, разбира се) па като му доде кефат ма викне: “Айде Дойчо, подфащай!” Ех, повече такава служба в живота си не видях… Убав чивяк беше полковникат, после и генерал стана. А като ни уволниха той какво ли не ма дарува, награди, де. Сума ти работи донесох в Копривщица...
С адаша се знаем над двадесет и кусур години и при всяко виждане все ме изумява тая негова безкрайна жизненост, колоритното чувство за хумор и онзи специфичен копривщенски дух, присъщ на старите, възрожденски българи. И обич – към белия свят, към людете по него, към човека до него – баба Зинка (Захарина), вече повече от 65 години… И към песента.
Дребничък, пъргав, стегнат в бозавите си шаячни дрехи и накривил каскета, бай Дойчо (кой знае защо винаги ми е напомнял моя дядо Дойчо и по външност, по натюрел) всекиго ще огрее с благата усмивка на сините си очи, попили баграта на копривщенското небе и гиздавите възрожденски къщици. И пак ме среща, по-сърдечен от всякога, а баба Зинка ме кори: "От кога не си дохаждал!" и слага джезвето на печката. И потича Оная сладка разговорка с "двата старца" (както е писал техният съсед от тази Арнаут махала в Копривщица Любен Каравелов за дядо Либен и хаджи Генчо).
Зимата ги е затворила вкъщи, рядко и някой ще се отбие, а и точката (кабелното радио) е млъкнало от година. Неговият глас много им липсва, въпреки телевизията. Пък ги интересува всичко и особено що става из Копривщица. "Като стане надвечер и дядо ти Дойчо ще изпъшка: - И днеска никой не дойде!… - Това за него е празен ден, като никой не е прекрачил прага ни – реди баба Зинка."
И двамата се раждат в Копривщица – той през 1919 година ("... по бране ягоди, юли месец (10-ти), през лятото, ама се ми е студено, кръвта са разрежда с годините…”. Захарина (Зинка) – 6 години по-късно. И двамата са най-големите в многолюдни семейства – след войните българите повече деца раждали, да се намножи племето българско, оредяло и осиротяло в кървавите битки за целокупното Отечество. Да се възроди и пребъде.
Бай Дойчо учи до ІІІ-ти (7) клас тука: (“Учението и учените хора ги почитам открай и досега, ама на училище дип не обичах да ходя, то овчарлъкат ми бил късметат..." – самоиронично оценява своето ученолюбие той.) После подхваща овчарлъка, ама в ония години луди-млади много-много на едно място не го свърта и се главява чирак в кръчма и бакалия на гара Кричим (днес Стамболийски), държана от комшии-копривщени. Там започва и "кариерата" му на певец. Клиенти го чули как си пее и по-богатите започнали да идват в кръчмата заради него – качвали дребничкото момче на тезгяха-естрада. ("Работа по цели дни и нощи, капнал си, ама като ти дойдат подпийнали хора – ще пееш, не ами – и хоро ще играеш..."
През 1939 година го взимат войник в София – в 6-ти Търновски пехотен на Н.Ц.В. Цар Фердинад І полк. Там охранява и царския дворец, помни и досега рапорта за приемане и сдаване на поста: "Приемам пост нумер едно на Негово Величество пред фронта на караулния дом при двореца на Негово Величество, състоящ се от будка, звънец и две медни оръдия!" Гръмовният му глас (в контраст на дребничката фигура) бил толкова стряскащ, че неведнъж фелдфебели и офицери се стряскали и му се карали ("Ама нали ни учеха да отговаряме високо и ясно… Така подплаших един път и царчето, та побегна чак на горната тераса… Той коджа пати идва вече в Копривщица и се ми е мерак да му израпортувам още веднаж, ама наште големци не са сящат да ма поканат...")
Завършва и химическа школа за подофицери, това “фосген”, “иприт”, “люизит” и още сума ти бойни отровни газове помни и досега. А при един караул из двореца го развежда царският съветник, копривщенина Стефан Груев.
Уволнява се, за кратко си е в Копривщица и таман ергенчето се канело да се жени – взели го запас. С войнаклъка и войната (страшно нящо, да не дава Господ!!) вижда свят (и жени – от мургави гъркини, до русите унгарки… С песента се прошетва из България. Инак – най-далече до връх Богдан и Стрелча да съм отишал…) При едно пътуване с полковник Дипчев към Гюмюрджина си спомня как спрели при една зеленясала чешма: “Я, да ги изчистим, земляк, това са български чешми – рекъл полковникът. И търкал заедно с ординареца си, докато се лъснал камъкът и се показали българските надписи."
Следва кратък отдих родната Копривщица и запаснякът отново полита към Беломорието, остров Тасос. (“По цели нощи гонехме гръцки партизане из трънаците, на парцали ни ставаха формите…”) Следва Отечествената (защо ли?) война, участие и в двете фази, от Македония – до Австрия. (“В Македония, село Врана, потърсих гроба на брат ми Атанас, по-малък от мене. Там някъде беше убит като редовен войник-граничар. То в ония мътни времена не ни и съобщиха, нищо се не знаеше официално. Ама в селото се намери и един добар българин, та ми посочи къде е заровен..” “Мамка Нешка (свекървата) докрай живот го не прежали Танко, все си плачеше за него – допълва баба Зинка.”
На фронта е в състава на минохвъргачна рота – “…85-милиметрова минохвъргачка “Райметал”, образец 1935 г.!” Покрай немски пленници понаучава и доста думи от езика им. А по време на затишията между боевете в Унгария и контактите с момите – и бая унгарски. “В Унгария “Нем тудом, нем тудом…” момите и се носеха картофи, па ми викаха: Дойчо, носим кромпир, печи!… Смееха се, адаш, с нашто име, Дойчо – германец, демек. А като съм казвал на жената, тя все ще ме клъцне: Ти и там се си са врътял около момите…”
По време на завръщането, победоносните наши войски посреща на границата генерал Владимир Стойчев. Покачен на камион, той ги приема като на парад. А нашият герой, облян в кърви, лежи отгоре “като мешка” на една каруца. Малко преди това от носа му руква обилно кръв. Генералът го сметнал за кръшкач и му отпорва пагоните, разжалва го. После, разбрал истината, го намира в казармата в София и му се извинява, връчва му пак нашивките. (“Ама не ме повиши, макар да трябаше. Сигур го бе страх да не стана по-голям началник от него…”
Вече 26-годишен се задомява и пуска окончателно котва в Копривщица. (“Гаджето тука, де ще ода тепръва – ами ожених се…” Захваща се да прави тухли при един дол на Крива река (“Бая къщи в Копривщица са правени с наште тухли…”) После – 23 години овчарлък (“Сичките баире околовръст съм обиколил с овцете. А зиме слизахме по пловдивските села със стадата, топло и по-лесно се иззимваше, с по-малко фураж.”) По това време вече е най-гласовитият и даровит певец, артист-самодеец, без когото не минава тържество, събор и възпроизвеждането на въстанието. Чак по Тракията пращали човек да го смени при овцете, не може без главния изпълнител. Много работа, труд черен, убийствен, ама и много веселба, хора и песни е имало. Като слизал в града обичал и да се почерпи по кръчмите с приятели.
При една такава сбирка толкова пяли и такава гюрултия дигнали, че дошъл кметът – Динчо Будаков: “Дойчо, кво сте са разпищолиле тука, бре?!” А той като най-отракан му отговаря: “Положението е настръхнало, бае Брайко!” В оная параноична идеологизация през 50-те години, “настръхналото положение” ги отвежда в ареста в мазето на общината. Все пак се мивало без бой.
Край на овчарлъка му слага една гръмотевица. “Върнах се от мандрата на кошарата и стоварвах празните гюмове от млякото. Па като тресна – та ма фърли в една локва. Поосеферих се, гледам – конят утрепан. Припна другарят ми до ТКЗС-то, доде джипката, и в болницата, тогава и болница си имахме тука. После вече за овчарин не ставах, работих туй-онуй из стопанството и казанджия бех на ракидижийницата осем години…”
Песента. “Откак са помна – се пеа. Мамка беше голяма певица, и една леля имах – много пееше и тя. Та колко да са песните?! Кой да ги е броил, ама сега дъщерята ми е дала тетрадки и моливе, та пиша барем заглавията да са знаат… Баща Рашко не беше певец. Инак с търговия на добитък се занимаваше. Чак из през Балкана докарваха стада свине за Коледа, голям празник, голям джумбуш беше в Копривщица, като додеха. Търгуваше и надоле по Тракията.”
По онова време в читалището имало голям фолклорен ансамбъл с оркестър, гайди. Със силният си и мелодичен глас, с колоритните си изпълнения дядо Дойчо на всички фолклорни събори в Копривщица е участвал и все с медали, сребърен на първия, после и златни, грамоти всякакви и най-първи отличия. И по много други събори и фестивали из България е пял, на всички тържества в Копривщица. Пръв самодеец е в различни мероприятия и пиеси “… магаре на сцената сме качвале…”.
А най-вече във възпроизвеждането на избухването на Априлското въстание всяка пролет на копривщенския мегдан. Изпълнява неизменно ролята на Танчо Шабанов, който убива мюдюрина. С напредването на годинките вече седи кротко в кафенето. (“Случвало са е и да не гръмне пушката, ама човекът пак си умираше – бива ли инак, така е по сценарий… В първите години въстаниците са фръгаа през реката до земат конакат. Сега припкат по мостат...”)
Бай Дойчо е и сред ритуалните посрещачи на официални гости в Копривщиц. Снимки, много снимки с президенти, министри, космонавти. (“А, за космонавта да кажа. Ще срящаме Георги Иванов и ми заръчаа да напълна една бъклица вино. Обличам аз носията и припкам с дървената бъклицата към мегдана. А тя като протече… Разсаанала са била, такъв съм пияч, че празна сам я оставил. Е, нищо, нпълних друга, глинена. Изстапих са аз пред космонавта и го приветствам: Добре дошал, другарю Иванов и заповядайте това вино от чудните коприщенски лозя!” А кметът го сръгал: “Отде ги изкопа при нас тия лозя,бе диване?!…”
Животът. Баба Зинка шета напред-назад и все притурва по нещо на масата. Па се поскарва на другаря си, че “… много бабреш и не сипваш в чешите…” (“Слушам и изпълнявам! – отрапортува той и прибавя: Ще да слушам я! Шеесе годин тя ма е слушала, сега па ми е ред шеесе да слушам и аз…”
И сигурно този искрящ хумор и самоирония ще да е една от тайните за дълголетното им и плодовито, пълноценно живеене заедно. Двамата. От доста годин – сами. Двете щерки изхвръкват от гнездото. Едната в София, другата в Селановци. И двама внука, големи мъже вече, всеки по своя път.“Не са ни оставиле, често ни спохождат и много нящо ни донасят. По два-три пати на ден ще са обадат и по телефона, как сте, що сте… ама сме си двамата… Едно време и добитък се гледаше , по две-три крави сме имале, овце, тука в маалата архитектите и курортистите се от нас зимаха мляко. Ама са остаря вече и не можем веке…”
И все в тоя дух е разговорката - за някогашния и днешния живот; за кипящия от хора и деятелност градец; за сиромашията и пълните с народ къщи; за гладорията и веселбите; за човещината, трудолюбието и ведрите, засмяни хора. Но и за все намаляващите хора в града и все повече пустеещи къщи днес; за имането и малкото деца; за трудните времена и озлобените хора: “Лош свят, отчужди са свят… Секи са е затворил дома и нема кой да дойде да си побабреш… А едно време кво беше!… В таа тесна соба по десет и повече жени сбираше мамка. Плетеха, предеха, шиеха зарафлъци (кенета). Побабрат, побабрат, па като запеат.
А накраа скокнат, та са наиграат… Тука пред фурната сяка неделя имаше голямо хоро. Па само тука ли – из сичките махали, биля, имаше хора. Нема да забрава Динчо Будакат, дядо на кметат, който ни затваря за “настръхналото положение”. Той дялаше дъски по гората и ги продаваше. Една неделя нарамил на гръб дъските горе по Билото, на час път оттука, и чул гайдата че свири. Фърлил дъските на поляната, припнал до хорото, наиграл са и са върнал да си земе дъските. Па Коледите, Заговяване, Петровден – какви празници са биле и не само в Коприщица. Като са зафанеа “месниците”, местните дни след Коледа, сяка вечер се одеше на госте – кръстници, сватове, роднини сякакви, комшие. Сяка вечер трапези, веселби и песни… Сега, кво… Секи критикува, се другите му виновни, се лоши думи си думаме, мръсотия насякъде, боклуци де ли не фърляме и сред града. Е, и точката от лани не пее…” Дядо Дойчо: “В един полк за сичко командират отговаря! В града – кметат! Ама нали ти е рода…” “Не е до родата, бе Дойчо, такава ни е управията, ама и ние сме си виновни, не само кметат, лоши станааме ората…” “Е, стига само сме бабрале! А, наздраве!”
И пак “двата старца” ме канят с благите си усмивки да си зимам повечко и от това, и от това. И все ме питат как поминувам, с какво ще се похваля. И “… какво ново в градат, пълнат ли са с туристи музеите, кво прави тоя и оня, какво ще да бъде занапред…”
Мощният някога глас на дядо Дойчо сега е нежно-трепетлив, особено благ и колоритен с оная характерна негова напевност и копришкия чист говор. С майчинска кротост и загриженост му припява баба Зинка. А незабравими са техните диалози с оня пиперлив на моменти, искрящ хумор, скрит в нежни инак слова. В уютната соба, със старинните снимки по стените, от които те гледат мустаклии българе от старо време и напети невести, с напевня говор и тези истински хора до тебе, наистина се пренасяш в ония славни времена – годините на тяхната младост и живот, нявгашния…
А навън ранния следобед неусетно е преминал в късна нощ. Кишавицата е заледила калдаръма, та да съм внимавал към дома. Остая ни за тази вечер да изпеем за сбогом нашата песен, Дойчовата:
“Заканил се Дойчо, мамин-милин Дойчо,
едничък на майка, годен, па неженен.
Заканил са Дойчо нагоре да иде,
през Стара планина, край тихи-бели Дунав.
Да сбира Дойчо, бре стока всякаква,
овни витороги, свине клепоухи,
крави белоглави, юнци белороги,
печал да печели, за булка и сватба…”
Дойчо ИВАНОВ
Копривщица, 2006 г.
