Общо показвания

неделя, 24 октомври 2010 г.

ЛИПОВ ЧАЙ - РАЗКАЗ ОТ НИКОЛАЙ ЦВЯТКОВ-ДУШАНСКИ


ЛИПОВ ЧАЙ

Николай Цвятков-Душански




“Запас от обонятелна, визуална и акустична памет се натрупва като резултат от източници, които стимулират човешкия мозък още през първата година от неговото раждане. Учени предполагат, че още в първите няколко месеца от своя живот детето е способно да достигне до логически изводи и заключения, въпреки че няма документирано доказателство за съществуването на същите...” 
(Цитат от научна статия в списание “Меридиани”)

Аз съм от Душанци!

Родих се и израснах на самия връх на Колибанската махала, в третата къща отгоре надолу, отдясно на чешмата, оная – с голямата липа отпред. Нека се поправя: родих се, както всички мои набори, (а и доста душанчани преди мен) в старата сграда на пирдопската болница. По мое време нямаше вече деца, които можеха да се похвалят, че са родени в селото...
Когато в един декемврийски следобед на 1977 г. се престраших от студа и взех твърдото решение да се преборя със страха от неизвестното, предизвиках всеобща суетня. Баща би беше още на работа. Гологлави и с недообути галоши баба и дядо, хукнаха из селото да търсят някой с кола да ни закара до родилното отделение. На помощ се отзова чичо Кольо Дзумпала, който тогава майка ми не познаваше. За неин ужас той постави неочаквано условие – беше готов да предостави услугите на лекия си Изпеченият душански шегаджия добре познаваше дядо ми – Никола Цвятков-Бръснаря и недочакал отговор с типичната си усмивка настъпи газта на стария си “Москвич”, знаейки че при всички положения ще ме кръстят на неговия адаш.
Така и стана. Кръстиха ме Николай – моите съвременници бяха на мнението, че звучи някак по-актуално. Нека уточня: не ме кръстиха тогава в буквалния смисъл на думата, по-скоро ми дадоха име. Защото тогава, а и доста преди това, децата не се кръщаваха в църква. По това време информираните хора подкрепяха твърдението на Ленин, че атеизмът е естестевена и неразделна част от теорията и практиката на образования социалист. На моите родители беше връчен акт за раждане, който четливо беше попълнен на ръка. И за да бъдем официално представени на бъдещите си съселяни, аз барабар с всичките си набори бяхме сърдечно посрещнати с церемония в селсъвета. Там със студени писъци всеки един от нас се озова в топлите прегръдки на кмета дядо Димо Костадинов.
Още през първите си дни започнах да опознавам Колибанската махала, въпреки че бях арестуван сигурно и прилежно в няколко ката пелени. Вперил любопитно очи в прясно варосания таван, чувах пращенето на сухите букови дърва в чугунената печка. Чувах как навън зимният вятър брулеше безжалостно голите клони на липата. Чувах потропването на премръзналите врабчета по перваза на прозореца. Чувах упоритото ромолене на тънката струя вода от Колибанската чешма, която бързаще да стигне металната решетка на шахтата преди да замръзне. Научих се да различавам гласа на нашето куче от тези на дядо Рашко Станьов и няколкото овчарски в съседните саи. Чувах монотонното блеене на овцете и кроткото подрънкване на очуканите им звънци. Някъде в далечината се чуваше бученето на Тополка.
Най-обичах сутрините. Тогава песента на Колибанската махала беше много по-весела. Отрано чувах припряното кукуригане на наежените петли, съненото мучене на кравите, забързаното хлопане на галоши по замръзналата земя, скърцането на вратите на оборите, звуците на първите топли струи кравешко мляко по студените дъна на празните кофи. Чувах нетърпеливото блеене на козите и тропота на техните копита надолу по улицата, почукването на дървени бастуни по оронения асфалт. И от време на време и някоя дълга, изпълнена с много глаголи псувня.
Тази първа зима лежах важен и неподвижен върху мекото одеяло на малкото кухненско легло и със задоволство вдишвах уханието на прясно издоеното мляко, топъл тутманик и сухи букови дърва. От време на време през незабележимите цепнатини на черчеветата на прозорците се прокрадваше вятърът, който носеше познатото вече ухание на “Арда” с филтър – цигарите на дядо Кольо. От износените му железничарски обувки, които се сушаха до печката, се носеха изпаренията на прясна говежда тор. Когато отвореше вратата към мазето, за да извади сланина от качето или да сръбне скришом от баба глътка ракийка, ме лъхваше миризмата на кисело зеле и козя пастърма. От пода на една от незатоплените стаи долавях мириса на сушени ябълки, които лежана набръчкани и мълчаливи върху стари броеве на “Работническо дело”. Щастието имаше своя аромат.
Когато студът свърши и вятърът заедно с разлистените липови клони зажули за първи път и меките ми, зачервени бузи, светът – който вярвах, че познавам, най-интимно се разкри пред мен с неописуеми цветове. Очите ми се впиха жадно в отрупаните с цвят  дървета, чияно бяла свенливост беше удавена в необятното червено море на керемидите на селските къщи. Зад тях млади букови листа се разливаха по склоновете на Главоч и Климаш, наперени борове в стройни редици се катереха по полите на Кору баир, мокра от разтопения сняг трева покриваше скромните извивки на Ташлъ тепе. Цялата тази тази красота беше обвита като във вързоп от безоблачността на безкрайното небе и в този вързоп се гушеше моето Душанци.
На пейката под липата, сред пъстрите цветове на пролетта достолепно се изпречи пред очите ми и друг един цвят – цветът на забрадките на Колибанските баби. Когато ме прехвърляха любопитно една на друга, нежно впили сухите си ръце във вълнената ми жилетка, аз успявах понякога да срещна погледите им. Много страдание се четеше в очите им, но видях, че не то беше успяло да натъжи сърцата им. Широките им беззъби усмивки и изпълнените им с наивна доброта гласове бяха прогонили и тази зима.  Извивките на дълбоките бръчки по лицата на тези жени бяха различни, и като линиите на топографска карта разкриваха чертите от характера им и многобройните посоки, в които летяха мислите им. Но изражението на лицето на всяка една беше еднакво.  Казват, че когато изпитваш най-голямата болка, най-голямата радост, изражението на лицето е едно и също.  С това изражение запомних аз Колибанските баби. Щастливи бяха по своему, че пак се радват на пролетното слънце. Но се усещаше и болката от прокрадващата се  мисъл, че тази пролет може и да им е последната. Вторачен в поизбелелите им от слънцето черни забрадки, осъзнах, че животът е временно явление, вечността – илюзия, а смъртта – естествена и необходима.
Дойде лятото. Липата пред къщата разцъфтя и изпълни с уханието си цялата махала. Дебелата й сянка примамваше изпотените ми съселяни, които запъхтени изкачваха стръмната улица, за да поят добитъка  си на Колибанската чешма. Те присядаха на крайчеца на пейката, за да си поемат дъх, и подпрени на тънки дрянови тояги, на висок глас разказваха как колорадският бръмбар изял бръбоя на Куфорита, по колко вървяли пилците на Златишкия пазар, и на кой кравéто давало  мляко с най-висока масленост. Някои от тях знаеха всички събития(даже и още неслучилите се) между помпената станция и  стопанския двор. Други замислено чоплеха тиквени семки и само слушаха. През отворените прозорци на остъклената ни тераса слушах и аз: един не бил калесан за годеж; втори го разтресла гръмотевица, ама оживял, та му правили курбан; на трети му умряла овца...
В този малък вързоп, в който моето Душанци бе отделено от безкрайността, се преплитаха съдбите на хора, чиято радост беше мълчалива, а мъката скрита. Душанчаните живееха скромно И умираха тихо, но в очите им се четеше гордост. И някакво омагьосващо достолепие. Слушах внимателно, но миризмата на прясното сено, разслано да съхне по тротоарите, бързо ме приспиваше...
Когато видях баба ми Гуна да мете окапалите липови листа от цимента пред къщата, разбрах, че е дошла есента. По улиците се носеше тежкото скърцане на каруци, чиито ритли се огъваха под тежестта на презрели тикви и чували с прясно изваден картоф. Прозорците на къщите се замъгляваха от парата на врящите казани, в които потракваха буркани, пълни с разнообразна зимнина. Из махалата тържествено се разнесе силната пръчова миризма.  За повечето душанчани пръчовата миризма беше меко казано непривлекателна и предизвикваше смутено повдигане на вежди. За нас, гордите жители на Колибанската махала, пръчовата миризма беше неразделна част от нашето битие и характер. Не е тайна че от дивите сливачки над Колибанската чешма ставаше най-хубавата ракия. Може би защото всяка сутрин младите пръчове се отъркваха по джанките и оставяха в тях част от силата си, част от ината си, и жаждата за топли, палави кози...
Не след дълго зимният вятър започна отново да брули безжалостно голите клони на липата. Отново чувах подскачането на премръзналите врабчета по перваза на прозореца и пращенето на сухите дърва в печката. С широко отворени очи и поглед, който неспокойно се плъзгаше по всичките ъгли на тавана, започнах да осъзнавам, че колкото и засукан да беше живота, въображението на неговия създател изведнъж се беше изчерпало.  Обхвана ме тревога и някакво необяснимо тогава чувство, което с годините разпознах като безпомощност. Ако животът летеше толкова бързо и предсказуемо, то какъв тогава беше неговият смисъл!?...
Вятърът беше спрял да огъва липовите клони, а врабчетата се бяха изпокрили още преди мръкване. В тихата нощ се чуваше само ромоленето на Колибанската чешма. Водата се плъзгаше от тънката метална тръба, падаше в каменното корито, което преливаше и после бавно се отправяше към решетките на зяпналата шахта. Откъде идваше тази вода и къде отиваше?... Дали се беше насъбрала от сутрешния дъжд или беше същата онази вода от миналия декември?... Едно от овчаските кучета внезапно излая и ме накара да подскоча под вълненото одеяло. Сърцето ми затупа толкова бързо и силно, че само прилежно затегнатите пелени успяха да го задържат на мястото му. Топлина изпълни цялото ми тяло. Тогава мисълта започна да пулсира в слепоочията ми с всеки един удар на обърканото ми сърце:

Смисълът на живота беше увит в малък вързоп от безкрайността на безоблачното небе!
 Смисълът  на живота беше самият живот!!!

 Устните ми се разтеглиха в блажена усмивка. Дълго време стоях буден и слушах ромоленето на чешмата.


Аз съм от Душанци!

В момента между мен и Колибанската махала лежи цял един континент, един океан, над десет хиляди километра. Но където и да съм, нося със себе си този малък вързоп със спомени, в които прилежно са увити уханията, цветовте и звуците на моето село Душанци. В него са събрани замислените погледи, беззъбите усмивки и големите сърца на моите съселяни. Там някъде, в сянката на липата се таи и смисъла на моят живот. И ако някога усетя, че започвам да забравям вкуса на козята пастърма или ромоленето на Тополница, правя си чаша липов чай. Ароматът му ме връща отново там на пейката, пред третата къща отгоре надолу, от дясната страна на Колибанската чешма.


25 март 2010 година
Мисури, САЩ


Бележка:  АВТОРЪТ Е РОДЕН ПРЕЗ 1977 г. В СЕЛО ДУШАНЦИ, ОБЩИНА ПИРДОП, КЪДЕТО ЗАВЪРШВА ГИМНАЗИЯ. ТАЛАНТЛИВ ХУДОЖНИК, ПОЕТ, МУЗИКАНТ И АКТЬОР. ЗАВЪРШВА ВИТИЗ, ИМА ДОБРИ ИЗЯВИ НА СЦЕНАТА, НО СЪДБАТА ГО ЗАПРАЩА ПРЕДИ 10-на ГОДИНИ В САЩ.
Панорамната снимка е направена от връх Главоч, южно над Душанци. Актуалната снимка е от тази пролет 2010 година от САЩ.
Разказът е написан специално за новото издание на историята на Душанци



Няма коментари:

Публикуване на коментар